Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Както искаш. — Розовият език се стрелна отново по устните ѝ и тя спря да рови.
— Защо дойде тук, Екатри? — попитах я. Изненадах се, че съм запомнил името ѝ. Трудно помня имената на хората. Сигурно защото самите хора не са ми интересни.
Живото ѝ око се спря на мен, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Когато бях млада, достатъчно млада да ме поискаш дори ти, Йорг от Анкрат, точно тъй; та когато бях млада, ми хвърлиха руните. Двайсет и четири думи не стигат да разкажеш цялата история на една жена, особено ако една от думите е прахосана за момче, което жената ще чака дълго и ще срещне на стари години. Извиках те тук, защото така ми беше казано, много отдавна, още преди бабите ти да се раздвижат в утробите на своите майки.
Плю пак, но този път уцели чергите, а не собствените си дрипи.
— Не ми харесваш, момче — каза вещицата. — Много си… бодлив. Използваш чара си като оръжие, но момчешкият чар не действа на стари вещици. Ние виждаме в сърцевината, а твоята е прогнила. И да е останало нещо здраво там, то е заровено толкова надълбоко, че нямам нерви да го търся, и едва ли ще оцелее. Дойдох, защото моите руни казаха, че трябва да хвърля руни на теб.
— Хубави думи от една дъртофелница, която смърди, все едно е умряла преди десет години и вместо да легне в земята като почтена жена, не спира да дрънка врели-некипели — казах аз. Не ми харесваше как ме гледа, нито с едното, нито с другото си око, но и не ми стана по-добре, след като я обидих. Почувствах се глупаво, като хлапе на четиринайсет. Напомних си, че съм крал, и спрях ръката си, преди да е стигнала до камата на кръста ми. — И защо твоите руни ще те пращат да ми досаждаш, дърто, ако за мен няма шанс? Ако съм загубена кауза?
Тя вдигна рамене и дрипите ѝ леко се разместиха.
— Надежда има за всички. Слаба надежда. Онази, дето умира последна. Дори прострелян в корема умира, преди да умре надеждата му.
Едва не я заплюх, но кралската плюнка само щеше да разкраси ужасното ѝ лице. Освен това вещиците правят какви ли не пакости, ако се доберат до телесна течност или косъм от главата ти. Затова, вместо да я заплюя, станах и се поклоних.
— Чака ме закуска, макар че апетитът ми изглежда умрял и погребан вовеки.
— Не си играй с огъня, че ще се изгориш — каза тя почти шепнешком.
— Така ли си изкарваш хляба — с баналности?
— Не заставай пред стрелата — каза тя.
— Никога не бих се сетил сам. — Отстъпих заднишком към изхода.
— Принцът на Стрела ще вземе трона — каза тя през стиснати устни, сякаш простичкият изказ ѝ причиняваше болка. — Мъдрите го знаят още преди да се роди бащата на баща ти. Скилфар ми го каза, когато ми хвърли руните.
— Никога не съм вярвал на гадателство. — Посегнах към платнището и го вдигнах.
— Защо не останеш? — Тя потупа кожите до себе си, розовият език пробяга по сухите устни. — Току-виж ти харесало. — И за миг на мястото на вещицата видях Катерин в сапфирената сатенена рокля, същата от онази нощ в нейната стая. Нощта, когато я бях ударил.
Хукнах. Тичах под дъжда, преследван от смеха на Екатри, а смелостта ми тичаше пред мен. Колкото до закуската, апетитът ми така и не възкръсна.
Докато другите ядяха, аз седях в сенките край студеното огнище и се клатех със стола си. Макин дойде пред мен, стиснал студен овнешки бут с все кокала, месото бе сиво и залоено.
— Нещо интересно откри ли? — попита той.
Не отговорих, само отворих шепа да му покажа. Турисаз, тръните. Не е голям подвиг да откраднеш от едноока жена. Камъчето поглъщаше сенките и не връщаше нищо обратно. Единичната руна чернееше като резка. Тръните. Държах миналото и бъдещето си в шепа.
20.
Макин върти някаква магийка с хората. Остави го половин час с хора и всички непременно ще започнат да го харесват. Не че прави нещо особено. Не личи да използва трикове някакви, нито да полага усилия. Всеки път прави нещо различно и то всеки път дава същия резултат. Макин е убиец, лош човек, и в лоша компания прави лоши неща, но само след половин час с него вече ти се иска да си му приятел.
— Добрутро, дук Маладон — казах, когато великанските брадвари на дука ме въведоха в голямата зала.
Изстисках още веднъж дъжда от косата си. Макин седеше на стол едно стъпало под трона на дука. Току-що беше подал халба на Маладон и отпиваше от своята. Направо да си помислиш, че от десет години всяка сутрин правят същото.
— Крал Йорг — каза дукът. Браво на него — не се поколеба да ме нарече крал, нищо че стоях пред него подгизнал и облечен като за път, тоест дрипав.