Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
— Имаше разлика! — възкликва тя и аз оставам с усещането, че и досега се чуди как е възможно да съм бил толкова невъзприемчив. В колата тя е облечена със същата рокля, каквато носеше тогава, а в гласа й има същото удивление, каквото долавях в онзи ден. — За пръв път виждах такива картини! Не бяха сюрреализъм. Не напомняха Пикасо. Бяха… нови. Истинска революция. Огромна крачка на въображението. Да не повярваш! В малък колеж посред нищото! Все едно да откриеш… — Тя замлъква, неспособна да намери думата.
Помагам й, довършвайки вместо нея:
— Заровено имане?
Тя кимва.
— Да! Все едно да откриеш съкровище на най-невероятното място. Но ти още не го осъзнаваше.
— Виждах цветни петна и разкривени линии.
— Абстрактен експресионизъм.
— Същото — подкачам я, но Рут е вглъбена в спомена за онзи ден.
— Поне три часа разглеждахме платната.
— Повече от пет часа.
— Нима ти се тръгваше? — пита ме обвинително тя.
— Бях гладен — обяснявам. — Пропуснахме обяда.
— Как е възможно да си помислил за храна? Тя ние съзерцавахме такава красота, разговаряхме с удивителни творци!
— Не разбирах какво говорите. Все едно слушах чужд език. Дълбочина, отрицание на „аз“-а, футуризъм, кубизъм — непонятни брътвежи за човек, който си изкарва прехраната, продавайки костюми.
— Но нали татко ти обясни! — възкликва нетърпеливо Рут.
— Опита се да ми обясни. Има разлика.
Тя се усмихва.
— Защо тогава не ме накара да си тръгнем? Защо не ме поведе към колата?
Задавала ми е този въпрос и преди, но така и не проумя напълно отговора.
— Защото — казвам както винаги — знаех, че за теб е важно да останеш.
— Помниш ли с кого се запознахме онзи ден? — пита ме тя.
— С Илейн — отговарям механично; не разбирам от изкуство, но хората и лицата са в сферата на възможностите ми. — И, разбира се, със съпруга й, но тогава не знаехме, че ще стане преподавател в колежа. Следобед се запознахме с Кен, Рей и Робърт. Бяха студенти, но ти говори дълго и с тях.
Изражението й ми подсказва, че е доволна.
— Научих много от тях. Разбрах по-ясно откъде черпят вдъхновение и накъде ще се насочи изкуството в бъдеще.
— Но ги хареса и като приятели.
— Разбира се. Бяха забележителни! И всеки беше гений посвоему.
— Затова се връщахме всеки ден, докато не закриха изложбата.
— Не можех да пропусна такава възможност. Присъствието им ме окриляваше.
Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че е права, но тогава исках само да й подаря незабравим и вълнуващ меден месец.
— Те също те харесваха — посочвам. — Илейн и съпругът й обичаха да вечерят с нас. А вечерта, преди да отпътуваме, ни поканиха на парти край езерото.
Унесена в тези безценни спомени, Рут помълчава известно време. После ме поглежда сериозно.
— Това беше най-хубавата седмица в живота ми.
— Заради художниците?
— Не — поклаща глава тя. — Заради теб.
На петия и последен ден от изложбата с Рут прекарахме малко време заедно. Не защото отношенията ни се бяха обтегнали, а понеже тя искаше да се запознае с още преподаватели в колежа, а аз сновях между картините и разговарях с художниците, които вече познавахме.
После закриха изложбата и ние посветихме няколкото оставащи дни на дейности, по-типични за младоженци. Сутрин се разхождахме сред природата, а следобед четяхме край басейна и плувахме. Всяка вечер се хранехме в различни ресторанти, а последния ден аз проведох един телефонен разговор, натоварих куфарите ни в багажника и с Рут се качихме в колата, преизпълнени от щастие, каквото не бяхме изпитвали от години.
По обратния път щяхме да минем още веднъж край Блек Маунтин. Щом наближихме завоя към колежа, аз погледнах крадешком към жена си. Усещах колко й се иска да се върне отново там. Свърнах бавно и поех към колежа. Рут повдигна вежди, явно учудена какво правя.