Ударите на съдбата
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: е-Книги
- ISBN: 978-954-497-053-6
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Ударите на съдбата». Краткое содержание книги:
А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея.
„Чук, чук!“ — едва сега се сети, че на вратата се чукаше. Кой ли можеше да го безпокои по това време, на това диво място?
— Кой е? — гласът на Бенджамин бе станал дрезгав, неузнаваем.
— Аз съм Кристина Тейлър, живея през две вили оттатък. Чух викове и реших да видя какво става.
Той отвори вратата и видя силует на много слаба жена, проядена от белезите на възрастта и самотата.
— Спах досега, навярно съм бълнувал — объркано каза Бенджамин, стреснат от вида ѝ, но веднага излезе от вцепенението и протегна ръка — аз съм Бенджамин Бърнстейн, приятно ми е да се запознаем.
— На мен също. Чух за вас от агента по имотите. Каза ми, че сте полицай.
— Да, и наскоро се пенсионирах. Заповядайте — той с жест подкани жената да влезе вътре.
— Защо не светнем лампата? — попита Кристина, след като и двамата вече се намираха във всекидневната.
— Ами страдам от едно заболяване… всъщност, наскоро се появи… тоест, не понасям светлината — Бенджамин се прокле наум заради нескопосания отговор.
В тъмното видя как жената се взря в него, очите ѝ постепенно се ококориха и по лицето ѝ премина вълна от страх.
— Какво заболяване?! — почти извика тя.
— Не зная, утре ще ходя на лекар. Вчера се…
— ХОДИХТЕ ЛИ В ГОРАТА?! — Кристина го прекъсна с истеричен вопъл, който стресна до неузнаваемост бившето ченге.
Той се облещи насреща ѝ, а лицето му се изкриви в гримаса на ужас.
— Трябва да ми кажете дали сте ходил в гората, по дяволите! Разбирате ли ме добре, тази гора е ПРОКЪЛНАТА, защото е обитавана от ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!
— Въплъщението на сатаната ли? — попита Бенджамин със снизен глас.
— Да. Въплъщението на сатаната. Агентът не ви ли предупреди да не ходите там?
— Нищо не ми каза.
— Тоя глупак! Той е виновен за това, което стана със съпруга ми и той ще е виновен за това, което ще стане с вас.
Думите прозвучаха заплашително. Страхът в душата на бившия пазител на реда вече добиваше сериозни размери. Полицейската практика го бе научила, че в такъв силен момент трябва да потуши този страх с истеричен вопъл, защото в противен ще попадне в клопката на паниката. А паниката е най-лошият възможен сценарий — тя възпира автоматично включващия се инстинкт за самосъхранение, който дава най-правилните указания на тялото да се овладее и да се освободи от опасността.
Макар че в този момент Бенджамин не бе пряко застрашен, душата му чувстваше точно такава заплаха. Помисли си, че ей сега ще се пръсне и отвътре ще излезе зловещо чудовище, като от някой брутален филм. Острата слабост, приветстваща първите наченки на паника, го проряза с внезапно стягане на цялото тяло, най-силно изразено в областта на стомаха.
Той изкрещя с отчаян стон!
Усети по рамото си топлата женска ръка и вълните на успокоението го заляха като приятен душ. В ушите му все още кънтеше остатъчния екот, предизвикан от силния рев, който се примесваше с меките думи на Кристина Тейлър:
— … Бенджамин, приятелю, само по-спокойно го карайте. Всичко ще се оправи.
Той се овладя, след което пое дълбоко въздух и се обърна към едва различаващия се в тъмата профил на жената.
— Какво се случи със съпруга ви? — попита той.
Кристина наведе глава и не каза нищо. Това вероятно означаваше, че премисля как най-безболезнено да отговори на въпроса. Бенджамин ѝ помогна да излезе от несигурността:
— Мъртъв е, нали?
— Да — почти веднага отвърна тя.
— Ухапало го е нещото в гората?
— Въплъщението на сатаната.
Той бе добър психолог и това обстоятелство му бе помогнало да се задържи дълго на работа. Много добре виждаше, че жената говори с все по-напиращо нежелание, знаеше, че тя се измъчва от този разговор. Искаше да научи много, да научи всичко за това Въплъщение на сатаната, но сега просто бе необходимо да смени темата, за да ободри и себе си, и събеседничката. Направи го по следния начин:
— Госпожо Тейлър, утре и без това ще ходя при доктора. Нека оставим разговора за друг път, може би, след като се върна от болницата. Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря. По принцип не пия, а и стана твърде късно. Имате ли слънчеви очила? Според мен ще са ви нужни.
Слънчеви очила?! Първото, което си помисли бе, че става въпрос за някаква дебелашка шега, осмиваща тъмнината в стаята, но в следващия момент разбра защо жената го каза. Слънчевите очила биха му помогнали да вижда по-ясно през деня или на светлината на лампата. Как не се бе сетил по-рано?