Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Отнякъде се разнесе гласът на ужасения Пранда:
— В името на морето, тя е още момиче… Превърнали сме във войник едно дете!
Въоръжените сили на Сейпур се престориха на слепи и глухи. Може би се вдъхновиха от духа на Световните регулации — командването реши просто да не признава, че е имало Жълт поход. Твърде много оцелели имаше от Жълтия отряд, за да ги тикнат в някой затвор и да забравят за тях, а и Сейпур се нуждаеше отчаяно от войници, за да задържи властта си над Континента. Пък и някои командири се изказваха похвално за действията на Бисвал: нали им бе донесъл победата във войната? За около месец той бе сложил край на кървав конфликт, проточил се почти три години.
Назначиха Бисвал на друга, по-обикновена работа на Континента. Малагеш не получи такива привилегии. Чудеше се как ще постъпят с нея, щом приключи срокът на службата ѝ. Ще я изгонят позорно? Ще я зарежат на Континента? Но накрая тяхната присъда се оказа най-жестоката, може би съвсем неволно — изпратиха я в родината с доста скромна характеристика.
Прибра се у дома. В дните на Жълтия поход дори не бе помисляла, че ще се върне. Но в Галадеш не беше различно от броденето из съсипаните села на Континента — пак странно, непоносимо, някак далечно и приглушено. Не можеше да се приспособи към лесния, празноглав живот тук. Устата ѝ не харесваше подправки, сол, добре сготвена храна. Мина повече от година, докато свикне отново да спи на легло или да живее в стая с прозорци.
Опита различна работа, опита и брак. Провали се окаяно във всичко. Започваше полека да проумява, че причиненото от нея опустошение не се е ограничило само с Континента — че може би е имало някакво потайно кътче в душата ѝ, за което не е подозирала, но е изпепелила и него. Чак сега, в цивилния живот, започна да осъзнава какво е загубила.
Един ден седеше пияна в кръчма някъде в Галадеш, зяпаше чашата си и умуваше колко горчилка вече има в думата „утре“, когато някой се обади над рамото ѝ:
— Казаха ми, че ще те намеря тук.
Вдигна глава — зад нея стоеше сейпурски офицер в полева униформа. Сети се, че го познава: той бе халосал Бисвал по лицето, той беше и в стаята, когато Пранда я разпитваше. Аха.
— Нур. Полковник Нур.
Той седна до нея и си поръча пиене. Тя попита защо я търси.
— Защото — бавно започна той — си мисля, че и за тебе подобно на мнозина други ветерани е трудно да се приспособиш. Исках и да проверя дали имаш желание да се върнеш на военна служба.
— Не! — възкликна тя яростно. — Не!!!
— А защо не? — попита той, макар да личеше, че е очаквал такъв отговор.
— Аз не… никога няма да се върна. Не искам същото да се повтори.
— Кое? Сраженията? Убийствата?
Тя кимна. Нур ѝ се усмихна със съчувствие. Малагеш си мислеше, че този офицер не е като другите: колкото и сурово да беше изражението му, в него се долавяше дружелюбие, което толкова липсваше на мнозина нейни командири.
— Малагеш, войниците не само убиват — каза ѝ полковникът. — Всъщност напоследък повечето не се занимават с това. Ние подкрепяме, поправяме, строим и поддържаме мира.
— И какво?
— Ами… Убеден съм, че и ти би се възползвала от шанса да правиш добро. Малагеш, още нямаш и двайсет години. Много време имаш пред себе си. Сигурно можеш да го запълниш с нещо по-добро от наливането с евтино вино.
Тя не каза нищо.
— Е, ако проявиш интерес, сега осъществяваме нова програма… нещо като система за управление на Континента. С военни бази, чиято задача е да помагат и да поддържат мира.
— Нещо като ченгета ли, господин полковник?
— Донякъде. Полковник Малини ще отговаря за Баликов, но ще се нуждае от сътрудници. Не би ли искала да се върнеш на Континента и да му помагаш? Знаеш много за онази област. Но този път може би знанията ти ще послужат за добро.
Малагеш се взира надолу от скалите на Воортяштан. Има гнезда на чайки, които се носят насам-натам над вълните и гълтат мушици като призрачни порцеланови проблясъци под луната. Иначе е сама. Никой друг на километър наоколо.
Струпани облаци просветват на хоризонта. Идва буря и не е благоразумно да е навън.
Колко ѝ се иска да е станала по-зряла, да е оставила Похода зад гърба си. Но с тези нахлули спомени в рудника за тинадескит — младият Банса, който още не можеше да се нарече мъж, тропа по стената на срутената селска къща, без да знае какво ще го сполети само след няколко дни, — всички отминали години са като топъл дъх, размътил стъкло и изтрит с един замах на ръка. А от другата страна на стъклото е съсипаната, осакатена страна и тя не може да си затвори очите или да се извърне.