Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Може би за всичко.
Беше краят на септември и планините бяха още по-близо, облечени със сняг и прорязани от дълбоки сенки. Но под тях, в равнините, беше горещо. Тази вечер, когато спряха, за да лагеруват, тя изпита още по-голямо облекчение от обикновено. Беше ходила пеша през целия ден, за да не натоварва воловете, и нямаше търпение да си свали ботушите — макар и освен това да се боеше от този момент, защото първите мигове на облекчение неизменно бяха последвани от болка, толкова дълбока и мъчителна, сякаш никога повече нямаше да успее да се изправи на краката си.
Прилоша ѝ, когато седна на един камък и взе малко прах от върбова кора, за облекчаване на болката. Знаеше, че по-късно няма да изяде вечерята си. През последните няколко седмици бе започнала да пропуска да се храни понякога, когато е възможно, за да остане повече за децата ѝ. В двете фамилии имаше прекалено много мъже. С тях пътуваха почти толкова водачи, колкото бяха и членовете на семейството, а освен това и синовете на Бетси от предишния ѝ брак, които вече бяха големи младежи. Мъжете се отличаваха с неутолим апетит и Тамсен се боеше, че няма да остане храна за момичетата. По някакъв начин ѝ беше по-лесно първо да мисли за своите момичета. Понякога ѝ се струваше, че собственият ѝ глад вече я е надвил — че ако отново се случи да изяде всичко, което се полага на едно хранене, това ще я убие. Гладът за храна беше толкова мъчителен, че я беше заличил — вече не знаеше коя е.
Понякога забравяше да отговаря на името си.
А освен това го имаше и Кесибърг. Тя правеше всичко възможно да го отбягва след онова странно нещо, което бе направил малко преди да замине Стентън. Беше я открил в един от редките ѝ мигове, когато беше сама, в един от малкото случаи, когато се бе отдалечила от фургона, където Джордж вече стоеше почти по цял ден, както и от всичките си деца.
— Знам, че искаш да го няма — просъска той, като се обърна към нея.
Изобщо не говореше за Стентън, а за собствения ѝ съпруг. По някакъв начин беше успял да разбере, че ѝ бе дотегнало неизменното недоволство от брака ѝ.
— А аз мога да направя така, че и двамата да останем доволни.
Тя се беше отдръпнала от него — от вонящия му дъх, от похотливата му усмивка, а най-вече от този поглед, който проникваше в истинската ѝ природа.
— Ти не ме познаваш — отвърна му тя, колкото можеше по-спокойно. — Не знаеш какво искам. Иначе щеше да знаеш, че не си ти.
Това беше достатъчно да го накара да се оттегли, като си мърмореше нещо под носа.
— Това не е краят — подхвърли той през рамо.
Явно си беше създала още един враг, без да иска.
Когато револверът ѝ изчезна на следващия ден, я обзе трескаво безпокойство — а на по-следващия остана още по-зашеметена от обвинението на Стентън, че се е сдружила с Кесибърг срещу него. Едва по-късно разбра какво беше станало: Кесибърг се беше опитал да убие Стентън и да нарочи нея за смъртта му, като някакво дребнаво отмъщение за това, че го беше отблъснала.
Когато Стентън замина за известно време, тя изпита разочарование, но едновременно с това и облекчение. Макар и бегло, той беше намекнал, че Луис Кесибърг е най-новият ѝ любовник — а това беше възмутително по много различни причини. Като начало, Кесибърг я отвращаваше — физически, морално и по всеки друг начин, който можеше да си представи. Но онова, от което ѝ стана почти също толкова отвратително, беше готовността на Стентън да достигне до това заключение. Това бе просто поредното доказателство, че изобщо не я разбираше — и никога нямаше да я разбере.
Не, нито един от тези мъже не беше способен да я проумее, и Тамсен осъзнаваше този факт все по-ясно с всеки изминал ден; гладът я разкъсваше отвътре, но освен това сякаш отваряше свободно пространство, в което да вижда по-ясно.
Тя взе още от върбовата кора, сетне затвори очи и дълбоко си пое дъх, като се заслуша в рутината на вечерта: Самюъл Шумейкър и Уолт Херън, които разпрягаха воловете и ги водеха към брега на реката; Джордж и Джейкъб, които разпъваха палатките; Бетси, която се канеше да се заеме с приготвянето на вечерята. А над всичко това се носеха тънките гласове на дъщерите ѝ. Франсис, Джорджия, Илайза, Лиан — отмяташе ги наум, когато ги чуваше да се обаждат една по една.