Отсенки от себе си

— Още не мога да повярвам, че носеше всичко това в каретата — прошепна Мараси, след което си открадна едно от кренвиршчетата му.

Направо от чинията. Възмутително!

— Мила ми жено — каза Уейн и се почеса по главата, на която бе нахлупил разноцветна териска шапчица като онази, с която Ханланазе гордо демонстрираше произхода си. — Всеки квалифициран академик се нуждае, преди всичко, от подходящата подготовка. Да напуснеш дома си, без да се подготвиш грижливо за всяко възможно развитие на събитията, е като да работиш в лабораторията, без да вземеш необходимите мерки за сигурност!

— Цялата дегизировка се крепи на гласа — забеляза Мараси. — Как го правиш?

— Акцентите са като дрехи за мислите, мила моя — каза Уейн. — Без тях, всичко, което казваме, би било голо. По-добре направо да започнем да си крещим. О, погледнете. Дамата с десертите пак носи шоколадови сладки! Направо са неустоими, смея да кажа.

Той пристъпи към тях, но го спря един глас.

— Професор Ханланазе?

Уейн замръзна.

— Господи, наистина сте вие! — възкликна гласът. — Не смятах, че ще дойдете.

Към него се приближи висок мъж, облечен от главата до петите в каре — изглеждаше така, сякаш човек би могъл да го окачи на някой стълб и да го използва вместо бойно знаме.

От една страна, Уейн беше доволен. Бе създал дегизировката си само въз основа на описанието на Мараси, затова фактът, че е успял да заблуди някого, който явно бе виждал снимката му, му носеше голямо удовлетворение.

От друга страна… По дяволите.

Уейн подаде на Мараси чинията си и я изгледа строго с поглед, който ясно говореше: И да не ги изядеш. После се ръкува с новодошлия. Платът на костюма му наистина си го биваше. Тъкачът трябва да беше изразходвал целия си запас от райета за годината.

— А вие сте? — попита Уейн с тънък глас.

Бе забелязал, че едрите мъже като професор Ханланазе често имаха гласове като за по-дребен човек. Радваше се, че е изучавал подробно южняшките акценти. Естествено, бе го обогатил и с произношение, подобаващо за университетски професор, и накрая бе добавил към всичко това твърди, термолиански „в"-подобни звуци, за да си личи влиянието на селцето, в което професорът беше отраснал.

Напасването на подходящ акцент беше като да смесваш бои така, че да съответстват на онази, с която е вече е боядисана стената. Ако не ги смесиш в точното съотношение, започваше да изглежда много по-зле, отколкото ако използваш напълно различен цвят.

— Рейм Малдор — каза мъжът и разтърси ръката му. — Нали се сещате… Дисертацията относно ефекта на Хигенс?

— А, да — каза Уейн, като пусна ръката му и отстъпи назад.

Създаваше много правдоподобно впечатление, че се чувства нервен в компанията на толкова много хора, и Малдор му се връзваше като панделка. С готовност се отдръпна назад, за да даде на предполагаемия професор-отшелник повече пространство. А това предостави на Уейн възможността да създаде сфера забързано време, която обхващаше само него и Мараси.