Беглец по равнините

— И това ще свърши работа, Еверет Синг. — След което беше изчезнала.

Той зае мястото си до прозореца. Наля си малко кафе. Вече не беше горещо и прясно. В тази вселена никой не можеше да направи свястно кафе. Провери батериите на Доктор Квантум. Бяха си наред. Отвори блутута. Нищо. Прекалено рано. Той погледна надолу към задръстването от пешеходци и коли, които подминаваха забързано плашещо внушителния вход на Тайрон Тауър. След дъжда и вятъра над Лондон се бе спуснал силен, чист студ. Купувачите, които се изливаха от въртящите се врати на „Румболд и Сакс“, натоварени с разноцветните си торби, като че ли му се наслаждаваха. Истинско коледно време. Пара от устата, грейнали лица, вдигнати яки, здраво завързани шалове.

Докато наблюдаваше високо над хората и мълчаливите автомобили, които преминаваха по улицата, Еверет усети пристягане, голямо и твърдо като юмрук, топка в стомаха си. Имаше чувството, че земята се изплъзва от живота му. Беше като отрова. Отне му известно време, за да му даде име. Самота. Неговата Коледа, неговите празнични покупки трябваше да се състоят в друг свят. Трябваше да трупа торби в багажника на колата на Брент Крос Мол, да посети училищните коледни танци, да купи нещо на баща си — каквото там препоръчваха от РазведениТатковци.com като най-подходящ коледен подарък веднага след раздялата на родителите. Опита да си представи как майка му и Виктъри-Роуз вършат всички тези неща без него. Не успя. Не биха го направили. Той беше убил Коледа. Първо баща му, после той: изчезнал без една дума. Не беше помислил за хората, които бе оставил след себе си. Мислеше единствено за плана си, за неговия побъркан план, който се оказваше най-здравомислещата от всички възможности, които Еверет бе успял да измисли. Досега очакваше момента, когато отново щеше да ги събере заедно, в безопасност, на някое друго място. Не беше помислил за момента, когато нямаше да се прибере от училище, за момента, когато бе набрала телефонния му номер и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, а после се беше обадила на приятелите му, после на семейството, докато най-сетне не бе позвънила в полицията. Не беше помислил за нея, как щеше да влезе в друг полицейски участък, за да попълни още едно заявление за безследно изчезнали, за Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в нейната кухня отново, как пият чая и ядат препечените ѝ филийки, и поднасят съболезнованията си. Не беше помислил за нея — сама, изплашена, разплакана, без да ѝ е ясно какво се случва, кой ще бъде следващият изчезнал.

Сега обаче си го помисли и усещането беше като стисната в юмрук ръкавица от замръзнало желязо, която разкъса сърцето му.

— Съжалявам — прошепна.

Някакво раздвижване в крайчето на окото му: Сен, която прекосяваше на бегом уличното движение с обичайната за нея липса на внимание и уважение. Докато тя се изкачваше по дългото стълбище между каменните лъвове и колони, които поддържаха портала — достатъчно голям, че под него да се изиграе футболен мач, — той видя как докосва малкото устройство, окачено на презрамката на торбата ѝ. Не поглеждай назад, нареди ѝ мислено Еверет. Прекалено си умна, че да се обърнеш.