Не пречете на палача

И в този миг се дочу тъп удар, последван от скърцане на спирачки и ужасени вопли на минувачи.

% % %

Най-леката задача Павел възложи на Рита. Предварително бе прегледал списъка на Минаев и беше избрал човека, за когото се изискваха най-малко усилия при работа с него. „Как може да е още е жив — бе си помислил мрачно. — Гробът отдавна плаче за него.“

За този човек не съществуваха никакви правила — дори и най-елементарните, съблюдаването на които подсказваше не законопослушанието, а здравият инстинкт за самосъхранение. Той постоянно сядаше пиян зад волана и караше колата си с главозамайваща скорост, пушеше на бензиностанциите и правеше още множество толкова глупави и опасни неща. Освен това, беше невероятно внушаем и неустойчив, леко се поддаваше на всякакви провокации, позволяваше да бъде въвличан в авантюри, обожаваше облозите и не умееше да отстоява своята гледна точка, при най-малкия натиск преминаваше на страната на своя опонент и във всичко се съгласяваше с него. Това беше човек, за когото бе по-лесно да каже „да“ в отговор на най-невероятното предложение, отколкото да отговори с „не“ и да обясни причината за своя отказ. Той просто се страхуваше от всяко интелектуално усилие. Напрягането на мозъка му се струваше толкова трудно и невъзможно, както да вдигне с голи ръце товар от един тон.

— Нека в интервала между шест и седем часа вечерта на пълна скорост да завие от „Садовое колцо“ на „Сретенка“ и да премине около петстотин метра — наръчваше Павел на Рита. — След това да спре, да излезе от колата и да чака да дойдат при него.

Както обикновено, Рита не задаваше много въпроси. Щом трябваше да спре и да чака до колата, значи така трябваше. Павел си знаеше работата.

— Да блокирам ли паметта му? — уточни тя.

— Задължително. Ти ще разговаряш с него през деня и той не бива да разказва на никого за тази среща. Неговата поява на „Сретенка“ за заинтересованите хора трябва да изглежда като собствена инициатива, а не като изпълнение на нечие нареждане.

Рита послушно кимна.

Тя причака човека, числящ се под номер пет в списъка на Минаев, когато той излизаше от жилището на своята любовница. Това беше най-доброто решение, защото до офиса му можеха да бъдат забелязани от познати или от сътрудници.

Павел седеше наблизо в колата си и с миниатюрен приемник следеше работата й.

— Трябва да поговоря с вас — дочу приветливия й алт. — Имате ли нещо против да се качим в колата ви?

— Моля.

Гласът на мъжа бе сит, ленив и благодушен.

„Явно визитата у любовницата е преминала повече от успешно“ — иронично си помисли Павел.

— С какво бих могъл да бъда полезен на прелестната непозната?

— О, с много неща — засмя се Рита. — Първо, искам да ме погледнете внимателно.

— И какво? Трябва ли да ви позная? Къде сме се срещали?