Не пречете на палача

Остави чинията си и с чаша в ръка започна бавно да се разхожда из залата, разменяйки си усмивки и поздрави с познати. Той имаше и делови интерес, но бе решил да не избързва с тази работа. Нужният му човек трябваше да се поотпусне, да си похапне до насита, да си пийне повечко и чак тогава щеше да обсъди с него нещо важно. Погледът му се спираше на нечии източени крачета или върху оголеното стройно гръбче на някоя кукличка и Юрцев лениво се питаше дали да не си я отведе в някое ъгълче и да се поразтуши с малко празни приказки, но после решаваше че би могъл да си потърси нещо по-добро.

В един момент се почувства доста особено и дори го побиха студени тръпки. Бързо се огледа наоколо, но не забеляза нищо нередно и се успокои.

По някое време успя да го въвлече в разговор стар познат, който работеше в московското представителство на американска нефтена фирма, но след десетина минути Юрцев изведнъж си помисли: „Що за идиот! И защо се занимавам с него...“ Дори се хвана, че въобще не го слуша какво му говори. Извини се учтиво и под предлог, че трябва да се срещне с някакъв господин в другия край на залата, се отдалечи.

Внезапно го хвърли в огън, подмишниците му обилно се изпотиха и Юрцев инстинктивно посегна да разхлаби възела на вратовръзката си. После пък започна до го тресе. „Какво ми става?! — изплашено си помисли. — Да не би да съм се разболял?“ Но треската му премина също така бързо, както се бе появила, и Олег Иванович се почувства нормално. Като всеки мъж, той панически се страхуваше от всяко влошаване на здравето и абсолютно не можеше да търпи нещо да го боли. „Трябва да си потърся място да поседна“ — реши Юрцев, отправяйки се към изхода на залата. В хола имаше меки диванчета и кресла, но всички те бяха заети и той продължи по-нататък към тоалетните с надеждата да си намери по-спокойно местенце. Провървя му. Завивайки по надясно по дългия коридор, видя някакъв диван с кресла и ниска масичка помежду им. И там седеше само един човек — възпълен мъж с дълга къдрава коса и тонирани очила.