Не се сбогувам [bg]

- Ти къде тръгна? - попита Романов. - Какво е това?

Полканов мълчаливо хлътна под арката, а там леко разгърна плата, под него блесна черен метал.

- Едно пушкало е добре, а две са по-добре. Звярът е такъв, че трябва да се играе на сигурно.

От паника гърлото на Алексей се сви. Всичко отиваше по дяволите. Трябваше да се откаже от операцията. Но как?

- Не сме се разбирали така! Защо си ми ти? Само ще ми пречиш!

Полканов го погледна с лукава усмивка.

- Нещо изревнувах, Альоша. Искам и за мен да пишат в учебниците. Хайде, не ставай пинтия. Двамата ще си подаваме топката.

Какво да правя? Какво? Какво?

Да го зашеметя с удар по носа между очите и да го арестувам? Това е лесно, а после какво? Полканов е як мъжага, няма да издаде останалите адреси. Да се превземе амбулаторията? Там е само Мария Лвовна, тази жена - кремък. Може да се арестуват Меркуров и Миркин. Но не е сигурно, че през деня си седят вкъщи, а до довечера за ареста на Полканов вече ще се знае.

- Какво се влачиш едва-едва? - обърна се Василий Василиевич. - Нещо нервичките ли?

- Няма за къде да бързаме. При мен всичко е сметнато по секунди.

След като така и не можа да реши нищо, той се качи по стълбището след Полканов.

На тавана Василий Василиевич извади компактна карабина наган, идеално оръжие за стрелба на малка дистанция, и мъркайки доволно, започна да пъха патрони в барабана.

- Ех, Альошенка, да можеше да видиш как през дванадесета с тази машинка свалих „на екс" цялата охрана, четирима ездачи. Като фазани.

Свали сакото си и го нагласи внимателно на перваза на прозореца. Смъкна тирантите, запретна ръкави. Вдигна пушката, целейки се в стената.

- Застани до мен, ей тук. Гърмим на „три". Какво стърчиш там? Вече е без пет.

Романов зае позиция до него. Вече знаеше какво ще направи и това изобщо не му харесваше. Зададе се „пакардът".

- Точно десет часа - прошепна Василий Василиевич, като следваше колата с цевта. - Вежливостта на кралете. Готов ли си? Броя.

Колата спря.

- Едно...

Орлов излезе, опря се на вратата. От предната седалка слизаше Крюков.

- Две...

Алексей стреля. Орлов рухна като подкосен.

- Какво правиш?! - нахвърли му се свирепо Полканов. - Нали ти казах: на „три"!

- Не искам да споделям славата – криво се ухили Романов. На улицата крещяха. На прозорците се показваха хора.

- Идиот! Само си го ранил! - изсъска Василий Василиевич, като погледна надолу и отново вдигна пушката. Орлов се опитваше да се надигне, над него се гърчеше Крюков, поглеждайки към тавана.

Явно забеляза дулото, защото рухна право върху началника и го закри с тяло. Едновременно с това отекна изстрелът.

Алексей видя как от кожената куртка на Крюков в средата на гърба хвърчат късове.

- Видяха ни! Да бягаме!

Сграбчи Полканов за лакътя, дръпна го от прозорчето. В отсрещната сграда наистина крещяха:

- На тавана! На тавана!

- Чакай.

Василий Василиевич хладнокръвно поправи тирантите си, облече сакото.