![Оцеляват само силните [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/4/9/ocelyavat-samo-silnite-bg-download.jpg)
Оцеляват само силните [bg]
- Автор: Келерман Джонатан
- Серия: Алекс Делауер #12
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оцеляват само силните [bg]». Краткое содержание книги:
Отново се качихме в колата, той позвъни на „Услуги“, изчака, после попита — „Сигурни ли сте?“ и записа нещо.
Затвори и кисело се ухили.
— Наистина е от долината, само че адресът е в район 310. Холоуей Драйв в Уест Холивуд. Добре дошли в лабиринта, приятели.
Холоуей се намираше на десет минути път с кола от пощенските услуги — близко и удобно за потайния господин Алмони. От Уест свихме към Ла Сиенега, после на запад почти до булевард Санта Моника, след това наляво в тиха уличка с жилищни кооперации. Приятни сгради, много от тях отпреди войната, някои скрити зад плетове. Предположих, че и Алмони живее в подобна кооперация.
Беше почти до Сън Стрип, но шумът и светлините не стигаха дотук. Забелязах жена, която разхождаше огромно куче — и двамата имаха протяжна и самодоволна походка. Сред жилищните сгради се гушеше старинна средиземноморска къща, където се помещаваше частно училище.
Беше толкова тъмно, че едва разчитахме табелите с номерата. Докато Майло търсеше адреса, аз съчинявах наум вестникарски материал за събитието:
Малко се знае за Алмони. Тих човек, казват съседите му от приятния квартал.
Изведнъж Майло спря.
Не познах: сградата, където се помещаваше „Хермес Илектрикс“, представляваше триетажна, добре осветена постройка от по-ново време, с открита тухлена фасада и стъклена врата, която водеше към осветено фоайе, цялото в огледала.
Всъщност Майло и Рик живееха съвсем близо.
И той си го помисли, защото стисна зъби и каза:
— Добър вечер, съседе.
Като слязохме от колата, задълбочено разгледа накичените по уличния стълб знаци за паркиране. Най-отдолу се казваше, че местата са само за абонати. Майло залепи на таблото на колата лепенка с надпис „ЛДП“ и заяви:
— Не че има полза. Тук е Уест Холивуд Каунти и на собствениците на платените места за паркиране хич няма да им пука.
Приближихме до стъклената врата. Десет процепа за пощенски кутии и до всеки от тях по един звънец.
На номер 6 пишеше: „И. Буджишин. Езиково училище Хермес Инк.“.
— Разностранен талант — отбеляза Майло и присви очи да види колко е часът. — Почти полунощ. Нямаме правомощия в този район, нямаме и заповед за обиск… нищо чудно да има домоуправител… ей го на номер две, дано е нощна птица.
Той заби пръст в бутона на звънеца до номер 2. Известно време никой не отговаряше, но после прозвуча плътен мъжки глас:
— Да?
— Полиция, сър. Извиняваме се за безпокойството, но ви молим да слезете във фоайето.
— Какво?
Майло повтори.
Плътният глас отвърна:
— А аз как да съм сигурен, че сте от полицията?
— Като слезете, с удоволствие ще ви покажем документите си, господине.
— Но ако това е някаква шега…
— Не е, сър.
— За какво става дума?
— За един от вашите наематели…
— Някакви проблеми?
— Все пак ви моля да слезете, господине.
— … чакайте малко.
След пет минути във фоайето се появи мъж на близо тридесет години, който усилено триеше очи. Беше млад, но вече плешивееше, с кестеняви мустаци и подстригана козя брадичка, облечен в размъкната сива тениска, сини бермуди и по домашни пантофи. Краката му бяха много бледи, покрити с руси косми.
Той продължаваше да премигва и да трие очи, надничайки иззад стъклото. Майло измъкна значката си, брадатият я разгледа, смръщи се и изрече:
— Покажете ми нещо друго.
— Страхотно — промърмори Майло. — Този пък е претенциозен. — Извади служебната си карта. Дори ако беше разбрал, че Майловите документи не важат в този квартал, младежът не го показа. Кимна сънено, отключи и ни пусна вътре.
— Не разбирам защо не се появите в по-разумен час.
— Извинете, господине, но проблемът възникна току-що.
— Така ли? Кой има проблеми?
— Дори не става дума за нещо сериозно, сър, просто бихме искали да ви зададем няколко въпроса във връзка с господин Буджишин.
— Господин Буджишин?
— Да…
Младежът се усмихна.
— Нямаме такова животно.
— Но на номер 6…
— Там живее госпожа Буджишин. Ирина. При това е сама.
— А тя има ли приятел, господин…
— Лоръл. Фил Лоръл. Да, да, като Лоръл и Харди. Никога не съм виждал приятел, не зная дали се среща с някого. През по-голямата част от времето я няма. Приятна, тиха наемателка, не ми създава грижи.