Оцеляват само силните [bg]

— Ще ви отведа горе — с равен тон заяви той.

Закрачи пред нас, отключи вратата и стъпките му отекнаха във фоайето. Качихме се на седемнадесетия етаж. Изглеждаше сякаш му е досадно.

Вратата на асансьора се отвори и в коридора ни чакаше Зев Кармели. Каза „B’seder“, другият остана в кабината и слезе надолу.

Кармели беше с тъмен костюм и бяла риза и силно миришеше на тютюн. Косата му беше намокрена и сресана, но няколко кичура бяха изскочили настрани.

— Насам.

Рязко се извърна кръгом и ни поведе към бялата врата, която водеше към познатата ни стая. Този път прекосихме помещението и се отправихме към работните отделения. Офис техника, машина за охлаждане на вода, корково табло, отрупано с бележки, същите рекламни плакати, които бях забелязал при предишното ни посещение. Флуоресцентното осветление беше изключено и помещението се осветяваше единствено от лампата в ъгъла.

Място като всяко друго.

Размахвайки ръце, Кармели крачеше прегърбен сред компютрите и най-сетне спря пред врата, на чиято табелка бе изписано неговото име. Завъртя топката, отстъпи встрани и ни пропусна да влезем.

Подобно на апартамента на Ирина Буджишин, кабинетът му беше безличен, със сини завеси, зад които, както предположих, се крият прозорци; стени с полупразни етажерки, огромно дървено писалище с метални крака, сив диван и малко канапе.

На канапето седеше мъж, който като ни видя, се изправи, без да вади лявата си ръка от джоба на джинсите си.

На възраст изглеждаше над тридесет, може би дори клонеше към четиридесет години, на височина около метър и седемдесет, с черно промазано яке, светлосиня риза и черни маратонки. Къдравата му коса беше черна, на места прошарена, подстригана съвсем ниско. Имаше издължено лице, много гладка мургава кожа и фини черти. Добре очертаният нос бе сякаш здраво закрепен на леко повдигнатите ноздри, а широките му устни бяха плътни и изпъкнали. Имаше съвсем светлокафяви очи — всъщност златисти — засенчени от дълги, извити мигли. Чупката във веждите му придаваше неизменно учудено изражение, но цялото му лице излъчваше тъкмо обратното: беше неподвижно и непроницаемо.

Вероятно беше от Близкия Изток, но спокойно можеше да е латиноамериканец, индианец или светлокож негър.

Кой знае защо ми се струваше познат… дали не го бях виждал и преди?

Той посрещна погледа ми спокойно. Не излъчваше враждебност, тъкмо напротив. Приятен на вид, почти благоразположен.

После осъзнах, че изражението му всъщност изобщо не се беше променило. Като в психологически тест, бях понечил да изтълкувам неутралното му излъчване.

Майло също го огледа, но вниманието му бързо се насочи към Кармели, който мина зад бюрото и седна.

Майло отпусна огромните си юмруци. Насили се да си придаде спокоен вид. По целия път от Холоуей шофира мълчаливо и прекалено бързо.