Трескав блян [bg]

Марш си взе от пая, отпи малко кафе и повтори въпроса.

- Значи, капитане - отвърна Джефърс с иронична усмивка, - просто поезията е красива. Начинът, по който думите се допълват, ритъмът, картините, описани в нея. Стихотворенията са истинска наслада, когато се произнесат на глас. Римите, мелодията, начинът, по който звучат - той отпи от кафето си. - Трудно е да се обясни, ако не го чувстваш Нещо като параход е, капитане.

- Не съм чувал поема, красива като параход - отвърна сърдито Марш.

Джефърс се ухили.

- Капитане, защо „Северна светлина“ има картини на Аврора върху корпусите на колелата? Не му трябват. И без тях ще плава по същия начин. Защо нашата лоцманска будка, и какво ли още не, е украсена с всякакви орнаменти, резби и украси, защо всеки прочут кораб е с хубаво дърво, килими, маслени картини, ажурна резба? Защо върховете на комините ни са във формата на цветя? И да са обикновени, димът пак ще излиза. - Марш, на свой ред, смръщи вежди, а Джефърс заключи: - Параходите могат да бъдат и обикновени и прости - но по другия начин са по-красиви и приятни за пътуване. Със стиховете е същото, капитане. Поетът може да каже нещо направо. Ще е достатъчно, но като сложи рима, като го напише в мерена реч, то става нещо повече.

- Ем’ сигурно - отвърна Марш със съмнение.

- Сигурен съм, че мога да намеря стих, който дори ти ще харесаш. Байрон има един такъв.

Казва се „Гибелта на Сенахериб“68.

- Къде е Ева?

- Не „къде е“, а „кой е“ - поправи го Джефърс. - Стихотворението е за война, капитане.

Римите му са прелестни. И препуска не по-зле от „’Мичетата на Бъфало“69 - той стана и оправи връхната си дреха. - Ела да ти покажа.

Марш изпи кафето си до дъно, надигна се от масата и тръгна след Джонатоун Джефърс към библиотеката на „Трескав блян“.

Като стигнаха, Абнър се тръшна в едно голямо, меко, бяло кресло, докато главният сметководител претърсваше рафтовете, които изпълваха цялата стая и стигаха чак до тавана.

- Ето го - каза накрая Джефърс и извади един немалък том. - Знаех си, че някъде тук имаме книга с поезията на Байрон.

Той разлисти страниците - някои дори не бяха отрязани и се наложи да ги раздели с нокът - и накрая откри каквото търсеше. След това зае поза и прочете „Гибелта на Сенахериб“. Марш бе принуден да признае, че стихотворението притежава необикновен ритъм, особено така, както го рецитираше Джефърс. Не беше чак „’Мичетата от Бъфало“, но ставаше.

- Не е зле - каза той на Джефърс, когато го чу цялото. - Ама краят не става. Проклети библейски работи. Намесват Господ във всичко.

Джефърс се засмя.

- Лорд Байрон не се е занимавал с библейски работи, мога да те уверя. Всъщност е бил доста неморален, поне така съм чувал.

Той се замисли и започна отново да разлиства книгата.

- Какво търсиш?

- Стихотворението, което се опитах да си спомня на масата - отвърна Джефърс. - Байрон има още едно за нощта, което съвсем не съответства... аха, ето го - той прегледа страницата от горе до долу и кимна. - Слушай, капитане. Заглавието е „Мрак“.