Екскурзия в Тиндари [bg]

— Ах, да? И защо?

— Ех… от вчера няма известия от внука си.

От вчера? Балдучо Синагра продължаваше да се презастрахова.

— Кой внук? Изгнаникът ли?

— Изгнаник? — повтори адвокат Гутадауро, искрено смаян.

— Не се учудвайте, адвокате. Днес изгнаник или укриващ се от правосъдието означава едно и също. Или поне така се опитват да ни внушат.

— Да, същият — каза адвокатът, все още поразен.

— Как е успявал да получава известия от внука си, след като той се е укривал?

С негодника трябва да си негодник и половина.

— Ех… Знаете как е, общи приятели, преминаващи хора…

— Разбирам. Аз какво общо имам?

— Нищо — побърза да уточни Гутадауро. И повтори, произнасяйки отчетливо думите: — Вие нямате абсолютно нищо общо.

Посланието беше получено. Балдучо Синагра го уведомяваше, че е приел съвета му, изпратен по отец Кручила, и че за убийството на Япикину нямаше да се чуе нито дума, Япикину можеше дори никога да не се е раждал, освен за онези, които беше убил.

— Адвокате, защо се чувствате задължен да ме уведомите за притесненията на вашия клиент и приятел?

— Ех, беше само за да ви кажа, че въпреки пронизващата тревога, която изпитва моят клиент и приятел, мислеше за вас.

— За мен? — наежи се Монталбано.

— Да. Натовари ме да ви изпратя един плик. Казва, че вътре има нещо, което би ви заинтересувало.

— Слушайте, адвокате. Отивам да си лягам, имах тежък ден.

— Разбирам ви много добре.

По дяволите, този адвокат на подбив ли го вземаше!

— Плика ми го донесете утре сутринта в полицейското управление. Лека нощ.

Затвори. Върна се на верандата, но размисли. Влезе в стаята, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ливия, любов моя, как си?

От другата страна на линията имаше само тишина.

— Ливия?

— О, боже, Салво, какво става? Защо ми се обаждаш?

— А защо да не ти се обаждам?

— Защото ти го правиш само когато имаш някаква неприятност.

— Ти пък!

— Не, не е така. Ако нямаш неприятности, винаги аз съм тази, която първа те търси.

— Така е, имаш право, извини ме.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Че дълго размишлявах за връзката ни. — Монталбано чу отчетливо как Ливия затаи дъх, но не каза нищо. А той продължи: — Дадох си сметка, че често и с удоволствие се караме. Като съпрузи, които са женени отдавна и са принудени да понасят изхабеното си вече съжителство. При нас хубавото е, че не живеем на едно и също място.

— Продължавай — каза полугласно Ливия.

— Тогава си казах: защо да не започнем всичко отначало?

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Ливия, какво ще кажеш, ако се сгодим?

— Не сме ли вече?