Лунен ловец [bg]

Взе визитката и я прочете на глас: „Специални услуги. Консултации по сигурността. Антъни Джодоне, президент“.

— Притежаваш истинска корпорация?

Засмях се.

— Естествено. Наистина имам охранителна фирма. Наел съм апартамент за офис в центъра. Повечето ми клиенти са от Фамилията, но няколко са си съвсем законни. Така имам възможност да се занимавам с нещо през работния ден. Освен това е полезно да разполагам с местенца из града, когато се стъмни, за другата ми работа. Навсякъде, където инсталирам нещо, има задна врата, вградена за моя употреба.

— Щом имаш офис, защо се срещнахме в онзи ужасен бар? — Киселият мирис на нейната неприязън се понесе от вятъра.

— Ще предам на Джоко думите ти — обидата в гласа ми не бе съвсем престорена. Лицето ми красноречиво го показваше. Непрекъснато забравя, че тези хора са ми приятели.

Изчерви се и започна да тъпче на място. Притеснение и срам замениха отвращението.

— Ей, само се пошегувах.

Ала по безизразния ми тон разбра, че аз не се шегувам, и се отдръпна.

— Срещам се с клиентите си в бара, за да ги поставя в неравностойно положение. Изнервям ги. Върши работа, нали?

Енергично кимна няколко пъти.

— Офисът ми е в един блок в центъра. Плащам наем на собственика. Нае компанията ми да инсталира и поддържа охранителната система в сградата. Така че, ако имаш нужда от мен за други услуги и се споразумеем за условията, сделката ще бъде чиста и ясна.

Обикновено не работя пряко с клиенти заради възможността „да са ни виждали заедно“. Но този случай си имаше покритие. Божичко, лейтенант, ами тя беше богата клиентка, която си плащаше сметките. Защо ще искам да умира?

В този миг очите й леко се разшириха.

— А, това ли било — извърна поглед от мен.

В тона ми се промъкна острота.

— Да не би да си размислила?

— Ами всъщност… Искам да кажа… — вдигна очи към мен и изражението й придоби топлота. В погледа й, наред със страха, се четеше още нещо. По-дълбоко чувство. — Мисля, че започвам да се влюбвам в теб, Тони.

Разпознах миризмата, но не можах да я възприема като това, което носът ми подсказваше. Гледаше ме с надеждата, че някак ще реагирам. Така и направих, но вероятно не по начина, който бе очаквала. Поклатих глава.

— Моля те, недей. Това, което чувстваш, не е любов, а страст. Или е свързано с кризата. Силно е, но не е трайно. Не е достатъчно за всеки ден от живота. Не е възможно вече да сме влюбени. Още не.

Леденият възел на страха в стомаха обаче ме накара да осъзная, че нещата може и да са стигнали твърде далеч. Мамка му!