Лунен ловец [bg]

— Кажи?

— Тони?! — гласът на Сю бе писклив и паникьосан. — Ох, слава богу! Трябва да те видя! Веднага! Положението е много лошо. Ох, божичко! Много, много по-лошо. По дяволите! — Усетих гнева й като собствен. Единственото, което ми липсваше, бе мирисът.

— Ей, ей — казах аз успокоително, вече напълно буден. — Давай по-кротко. Какво има?

— Тя е в инвалидна количка, Тони. Този път наистина е капакът на всичко. Има медицинска сестра, разни уреди и… ох, господи! Не мога да се справя с положението!

Изритах завивките и се претърколих до седнало положение. Гласът й леко се отдалечи и разбрах, че някой се е включил в разговора ни. Навярно по деривата.

— Слушай внимателно, Сю. Може ли да се срещнем на мястото, където се запознахме? — надявах се да схване намека и да дава възможно най-оскъдна информация.

Дори не забави темпото.

— Моля те, ела тук! Наистина трябва да те видя! Моля те, Тони.

Въздъхнах. След около половин час се озовах в „Мустанга“, подкарал бавно по стария павиран път. Поне бях имал време да си взема душ, но въпреки това се чувствах скапан. Май не бе най-подходящият ден да се запозная със семейството й. Хайде, толкова по въпроса.

Не запомних адреса, когато ми го даде, затова проверих. 10522 Вивиън Драйв. Беше малко извън града. Най-сетне открих номера върху стълба на тухлена арка. Свих в отклонението и открих порта. За щастие, Сю се бе сетила, че има алармена система, и разполагах с кода. По навик, щом спрях, хвърлих поглед към оградата. Нуждаеше се от сериозна работа. В сегашното си състояние едва ли би могла да изпълнява предназначението си.

Спрях колата до малката кутийка и отворих капачето. Въведох четирите цифри — 4628. Отново поклатих глава. Семпла комбинация, която всеки с малко мозък в главата си можеше да елиминира.

Проблесна зелена светлина, портите от ковано желязо се разтвориха със скърцане и бавно задраха навътре. Хм! Сигурно някой проводник бе прекъснат. Или се нуждаеха от смазване.

Когато навлязох в алеята, високи дървета препречиха погледа ми на повече от няколко метра. Това не беше хубаво. Най-сетне успях да съзра къщата. Спрях и зяпнах. Напълно си го заслужаваше.

Бе разположена на височината на нисък хълм. Елегантната предна веранда, която минаваше по цялата фасада, изкусително приканваше, а бялата боя проблясваше на слънцето. Исусе Христе! Тара! Точно копие на плантацията Тара от „Отнесени от вихъра“.

Филмът е един от любимите на Линда. Обича да седи пред телевизора с кутия хартиени кърпички и голяма купа сладолед. Не мога да си обясня защо. Военните сцени са направо смехотворни. Наистина не мога да разбера удоволствието да гледаш нещо с единствената цел да ридаеш неудържимо.

Подкарах „Мустанга“ по извитата алея и паркирах точно отпред. Една „Гео Метро“, боядисана в зеления цвят на английските състезатели, бе паркирана точно пред мен. Това трябва да е истинската кола на Сю. Подхождаше й.