Кървави книги (Том 5) [bg]

Клив огледа килията. Сенките бяха спрели да се движат, но потрепваха като хрътки, които само чакат да бъдат отвързани. Той вдигна момчето и го остави на долното легло с разтуптяно сърце. Били не се размърда дори когато мъжът разкъса чаршафа, за да навре в устата му една топка от плат. Щом се увери, че момчето няма да е в състояние да пее или вика, Клив го завърза за леглото, като за целта използва не само неговия и собствения си колан, но и съдрани ивици от двата чаршафа. Отне му броени минути, за да го овърже хубаво. Тъкмо приключваше с обездвижването на краката, когато Били най-после дойде в съзнание и отвори учудено очи. Щом осъзна ситуацията, пленникът започна да върти бясно глава - просто нямаше друг начин да изрази протеста си.

- Не - промърмори Клив и метна едно одеяло върху овързаното му тяло, за да го скрие от всеки надзирател, който би решил да надникне в килията преди зазоряване. - Няма да го викаш тази нощ. Всичко, което ти казах, е вярно, момче. Иска да избяга от града и те използва. -Хвана лицето му между дланите си. - Той не ти е приятел. Но аз съм. И винаги съм бил. - Били направи безуспешен опит да издърпа главата си. - По-добре си пести силите - посъветва го Клив. - Ще бъде дълга нощ.

После заряза момчето, отиде до отсрещната стена и седна там, без да го изпуска от очи. Щеше да го наглежда до сутринта, а после, когато мракът си отиде, щеше да измисли какво да прави нататък. Най-важното беше, че засега грубата му тактика беше сработила.

Били беше спрял да се бори; явно беше осъзнал, че няма надежда да разхлаби умело завързаните възли. В килията настъпи временно спокойствие: мъжът седеше в петното светлина под прозореца, а момчето лежеше в тъмнината под горното легло и дишаше равномерно през носа си. Клив погледна часовника си. Беше петдесет и четири минути след полунощ. Кога щеше да се развидели? Най-рано след пет часа. Той облегна глава на стената и се загледа в светлината.

Тя го хипнотизира. Минутите се точеха бавно, но неотменно, а светлината не се променяше. От време на време по етажа минаваше надзирател и чул стъпките му, Били започваше да се върти. Но никой не се спря, за да провери килията. Двамата затворници бяха оставени насаме с мислите си: Клив се питаше дали ще дойде ден, когато ще бъде свободен от надвисналата над него сянка, а Били си мислеше за каквото там си мислят уловените в капан чудовища. Междувременно минутите продължаваха да се нижат през съзнанието им като послушни ученици. И зората наближаваше час по час. А с нея и смъртта им, а може би и краят на света - онова чутовно Последно тръбенехб, за което бе говорил така разпалено Епископа, когато погребаните в моравата на двора щяха да възкръснат свежи като репички, за да посрещнат Създателя. И седналият до стената Клив, който слушаше дишането на Били и гледаше светлината в стъклото на прозореца, осъзна, че дори да излезе невредим от тази клопка, това ще бъде само кратък отдих пред неизбежното; че тази дълга нощ, тези тягостни минути и часове са едва началото на още много нощни бдения. И постепенно го завладя отчаяние, а душата му сякаш потъна в дупка, от която нямаше излизане. „Ето, това е истинският свят -проплака мислено той. - Без радост, без светлина и упование; просто едно лишено от надежди и страх очакване, защото страхът е само за хората с мечти за губене.“ Дупката беше дълбока и мрачна. Клив се взираше от дъното й в светлината, а мислите му се въртяха в един и същ порочен кръг. Постепенно забрави за момчето върху леглото. Забрави и за болката в изтръпналите си крайници. Навярно щеше да забрави и да диша, ако от унеса му не го бе изтръгнала острата миризма на урина.