Смърт в сенките [bg]

— Искаш да ме накараш да си взема пазач? — попита той невярващо.

— Не е задължително, ако постъпваш разумно. Не ходи нощем сам по улиците. Не се заговаряй с непознати, когато си сам — тя се усмихна и добави: — И най-вече, не посещавай гей клубове.

— Не мисля, че това може да бъде повод за шеги, Фиона — вирна нос Джорджия.

— Съжалявам. Права си, Джорджия. Но не забравяй, че е малко вероятно човекът, който е написал тези писма, да е същият, който уби Дрю.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Сега бе ред на Фиона да заговори покровителствено.

— Има една поговорка, която полицаите често си повтарят. „Куче, което лае, не хапе“. От психологическа гледна точка вероятността хората, които пишат заплашителни писма, да изпълнят заканата си, е минимална. Такива хора искат да предизвикат страх, но не и да си цапат ръцете. А пък хората, които смятат да извършат убийство, много рядко съобщават предварително намеренията си. Най-малкото защото това би затруднило сериозно изпълнението на плановете им. Ако искате, ще взема двете писма и ще ги дам за професионален психолингвистичен анализ. Ако заключението потвърждава съществуването на действителна опасност, аз сама ще дойда с вас в полицията. Става ли?

Джорджия изду устни. Ако можеше да види как тази мимика очертава ситни бръчици около устата й, никога повече нямаше да я повтори.

— Доверявам се на професионалната ти преценка, Фиона. Но признавам, че не съм никак спокойна. Въпреки всичко смятам да настоявам пред издателя за лична охрана.

— Разумно решение — каза Фиона, опитвайки се отчаяно да не се изкиска.

— А сега — Джорджия събра диплите на роклята си и обу обувките си с елегантно движение, — трябва да вървя. Скъпият Антъни и аз сме канени на вечеря от министъра на културата и неговата приятелка. Вече закъснях точно толкова, колкото е шик.

Докато Кит изпращаше Джорджия до колата й, Фиона се разположи на дивана. Просна се с цялата си дължина, за да обтегне добре мускулите си. Да, писмата наистина предизвикваха тревога. Но сега, когато осъзна какъв бе действителният повод за страха й, поне бе в състояние да погледне на събитията по-рационално. Според нея те не съдържаха реална заплаха.

Чу как Кит тича нагоре по стълбите. Той влезе забързано, отпусна се до нея на дивана, притисна я към себе си и заяви доволно:

— Ти си много зла жена.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— „Разумно решение“ — повтори той иронично.

— Е, заслужава си го. Честно казано, Кит, никога няма да разбера как търпиш това палаво кокетство.