Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Е, докъде стигна? — попита Мемнон.
Евнухът отвори кожената торба и подаде на Оронтобат, Ефиалт и Мемнон по едно парче прясно изписан пергамент.
— Както ще забележите, господари мои — започна той, — азбуката е подредена в пет реда и пет колони. — Мемнон заразглежда написаното. — Под тях са първите цифри от ръкописа на Питий. Записал съм и онова, което научихме от Памен — загадъчното споменаване на числото пет и буквата епсилон — петата буква от азбуката.
— Какво откри? — настоя Мемнон.
— Памен е установил нещо много важно. Преписал е цитат от пиеса на Софокъл и е оградил всички букви «е» в него. Същото е направил и със стихове от «Илиада».
— И? — Мемнон прикри вълнението си.
— Това е само теория — небрежно продължи Евнухът, — но според мен Памен е преценил, че буквата «е» е най-често срещаната във всички документи. — Той се усмихна подкупващо на Оронтобат. — Разбира се, това може би не се отнася до персийския.
— А за гръцкия? — попита Ефиалт, привеждайки се напред.
— Определено.
— Ако те разбирам правилно… — Мемнон беше забравил жегата. Вече не усещаше аромата на цветята, жуженето на пчелите и далечните шумове от двореца или онези от града, които долитаха над стените. Почувства, че е на път да узнае невероятна тайна, за която Александър би дал мило и драго.
— Както явно се досети, господарю — поласка го Евнухът, — щом «е» е най-често срещаната буква, трябва да търсим и числото, което се повтаря най-много в ръкописа на Питий.
— И то е?
— Може би 54, но не мисля, че то означава «е».
— Почти си го разгадал, така ли? — каза Мемнон. — Щом откриеш кое число означава «е», ще разбереш на кои букви съответстват и останалите.
— Именно. — Усмивката на Евнуха се стопи. — Но до сега не успях да го направя.
— Защо?
— Не знам, това се опитвам да разбера. Питий трябва да е знаел, че някой ден някой ще стигне до същото заключение като мен. Затова е усложнил тайнописа си, за да защити буквата «е».
— Обясни!
— Господарю, погледни ръкописа. Първите числа са следните: 45: 64: 54: 33: 34: 11: 53: 11: 52: 23: 33: 34: 54: 0: 23: 54: 54: 44.
— 54 се повтаря четири пъти — промърмори Ефиалт. — Но ако то не съответства на най-често използваната буква «е», тогава къде е тя?
— Скрита, добре защитена — отвърна Евнухът.
— Но как? — попита Мемнон.
— Може би от квадратчето между 54 и 23?
— И?
— Може би Питий умишлено е избрал в началото на ръкописите думи, в които да отсъства буквата «е»? Или…
— Или — прекъсна го Мемнон — не си сигурен дали 54 не означава «е».
— Може да е 23 — промърмори Евнухът. — Или пък и това да е заблуда.
— Още колко време ще ти трябва? — Затворникът разпери ръце.
— Господарю, сигурен съм, че за няколко дни ще успея да го разчета.
— Ако го направиш — усмихна се Мемнон, — ще напуснеш Халикарнас по-богат, отколкото пристигна.
— А ако се провалиш — намеси се Ефиалт — ще насечем тялото ти на парчета и ще ги изстреляме с катапулт в лагера на македонците!
— Убийство ли е?
Александър седеше на земята в обвитата с лози беседка, облегнат на дървената пейка. Теламон седеше срещу него, Сарпедон — до него. Готвачът, който още хлипаше, беше коленичил от лявата му страна. Александър се беше опитал да го утеши, но само предизвика нови пристъпи на плач. Теламон погледна през рамо. Хефестион и Касандра стояха до басейна и тихо разговаряха. Някъде в къщата Генций репетираше репликите си. Аристандър очевидно беше довел Хора си, за да допълни работата на великия актьор.
— Убийство е — отвърна Теламон, поглеждайки назад. — Смъртоносна отрова, която мирише и има вкус на бадеми. Дестилат от отровни растения, който може да бъде закупен във всеки град. Истинската жертва е трябвало да бъде Сарпедон.
— Трябва да е било така — подкрепи го спартанецът. — Трябва да замина за Заливчето на Хера. Някой е искал да ме спре.
— Горкото ми детенце! — Готвачът свали ръце от лицето си. Александър щракна с пръсти към Теламон и се изправи.
— Оставям това на теб.
Царят се отдалечи по тревата и повика Хефестион. Лекарят се изправи, седна на дървената пейка и се загледа към двамата приятели.
— Сарпедон, къде видя момичето?
— Вадех вода от кладенеца, когато тя дойде. Знаеш, че я харесвах. Казах й, че скоро ще замина. — Той сви едното си рамо. — Признавам, че флиртувах. Помолих я да ми донесе хляб, сирене и чаша вино с вода навън. Надявах се да ми даде целувка на тръгване. После отидох в конюшните да се погрижа за коня си.
— Готвачо — Теламон тихичко го повика. — Дъщеря ти е мъртва. Много съжалявам. Можеш да оплачеш тялото й. Но нали искаш възмездие?