Дверите на ада

— Много ми е горещо — каза Ефиалт и те се оттеглиха в сянката на портика, единия край на който беше охраняван от войници на Оронтобат. Телохранителите на Мемнон и Ефиалт се бяха скупчили в сянката на дърветата с извадени мечове и щитове до тях. Оронтобат облиза устни. Разбираше защо двамата му гости са неспокойни — в града не всичко беше наред. Атмосферата се беше променила — шпионите докладваха, че симпатизантите на Македонеца подбуждали към бунт, размирици, че разпространявали слухове и агитирали за Александър. Нападенията срещу персийски войници и техните привърженици бяха станали нещо обичайно.

— Шпионинът ти беше прав. — Градоначалникът взе купа с плодове и започна да яде грозде.

— Не ми беше нужен шпионин, за да знам, че Александър ще дойде — отвърна Мемнон. — Той прилича на нашия Ефиалт — твърде безразсъден е и това ще му изяде главата.

— Да, но успя да избяга — каза Ефиалт, сдъвка гроздово зърно и почисти уста с език. — Имаме по-важни проблеми — размириците в града.

— Знам. — Мемнон почувства как го обзема гняв. Беше укрепил Халикарнас и се надяваше да приклещи Александър пред стените. Но проблемите в града заплашваха да провалят плановете му.

— Намерени са още оръжия — призна Оронтобат. — Имам шпионин, тивански търговец. Не съм много сигурен дали не е бил пиян, но твърди, че е видял македонски войник.

— Какво? — Мемнон рязко се извърна.

— Така ми каза. Македонски войник, облечен с характерната им броня, нараменници и подсилена с бронз фустанела.

— Къде е било това?

— В квартала на майсторите, на шатри.

— Може би се е объркал — прошепна Ефиалт. — Или му се е сторило. Хората се боят от македонците.

— Александър не може да проникне през стените — увери ги Оронтобат. — Корабите му не успяха да влязат в Минд, а ние отблъснахме войските му.

— Но съществува ръкописът на Питий — намеси се Ефиалт.

— Началнико! — Мемнон повика един от наемниците си. — Иди в тъмницата. Кажи на Цербер да доведе Евнуха. Трябва да ни докладва докъде е стигнал.

— Има ли предател между нас? — Ефиалт се загледа през градината.

— В градския съвет ли? — Оронтобат поклати глава. — Не мисля.

— Може ли Евнухът да е шпионин?

— Че какво знае той? И къде може да ходи? — изсумтя Мемнон. — Държим го затворен, разхожда се само в градината. Единственият човек, с когото разговаря, е Цербер.

След малко началникът се върна. С кожена торба в ръце, Евнухът го следваше като куче. До него пристъпваше тъмничарят Цербер, сложил ръка на очите си, които не бяха привикнали с ярката дневна светлина. Евнухът приближи и чака седна с кръстосани крака.

— Отдалечете се — кимна Мемнон на тъмничаря и началника на стражата, които отидоха под сянката на голямото палмово дърво. Мемнон взе стол и седна толкова близо до Евнуха, че почти го докосваше. Затворникът го погледна лукаво.