Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Хък отново взе пари на заем — май, откакто Ана-Мария го напусна, беше започнало да му става навик, — но всички му даваха охотно, защото се славеше като изряден платец. Причината бе, че се наложи два пъти да обядва с Мишел Камдесю и, естествено, трябваше да плаща, щом го кани.

След първия разговор Хък не повярва, че тая малка като човешка длан държавичка е чак толкова зян и поиска време сам да се убеди. Само три дни му бяха достатъчни, за да разбере, че Мишел го е пощадил. И най-разграденият двор с ограбено до шушка имение в Далечния Запад щеше да изглежда по-добре. В тази балканска пародия на уестърн обаче бандитите не носеха широкополи шапки и дълги до земята кожени шлифери. Те просто бяха навлекли депутатския имунитет на мнозинството в парламента.

По време на втория обяд, когато Хък покани Мишел на бутилка червено бордо „Chвteau Lafleur, 1975“ и охлюви с чесън, които не бе вкусвал, откакто срещна Ана-Мария, шефът на Международния валутен фонд му каза направо в очите:

— Приказката „Не давай риба на гладния, а го научи да я лови сам“, за съжаление, вече не важи за България, приятелю. Увери ли се?

— Със огромно съжаление трябва да призная, че си прав, Мишел — отвърна му Хък.

— И знаеш ли защо? — риторично попита Мишел Камдесю. — Защото там има хора, които постоянно мътят водата. А всички западни технологии за ловене на риба са измислени за бистри води.

— Работата е там, Мишел, че бившите комунисти в тази малка страна са навързани като свински черва — обясни му Хък. — Мафията им е сбирщина от кланове, оплетени в роднински връзки. Прибави и изплувалата пяна от хора с престъпни наклонности и картинката става ясна: всички, които могат да се докопат до кокала, се надпреварват да грабят, а вашите заеми изчезват като вода в пясъка.

— Единственият изход, приятелю — заключи Мишел, — е да им спрем кранчето и, като останат на сухо, управниците или ще си ходят, или щат не щат ще трябва да въведат със закон общоприетите правила на играта.

Хък се съгласи с него. Вече беше опитал да внуши на примиера да си подаде оставка, но чугунената глава увираше бавно и с един сеанс не стана. Надяваше се малко и на обществената подкрепа. Все пак Хък имаше вяра на българите. Подобно на испанците, съдбата ги бе превърнала в буфер за ислямското нашествие в Европа през XIV век, но те се бяха справили с Османската империя, като пет века бавно я разяждаха отвътре, докато съвсем се скапе. Накрая всички бейове фалираха и на пазара останаха само предприемчивите български чорбаджии. Но комунистическите бейове бяха замесени от по-твърдо, направо желязно тесто. Хък реши, че приятелите му в България заслужават дискретно да им удари едно рамо.