Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Есента беше настъпила, без Хък да забележи.

Всъщност от няколко години той май не забелязваше почти нищо извън тесните рамки на щастливото си съжителство с Ана-Мария и безкрайните разправии с баща си. Любовта и гневът напълно го бяха заслепили и сега, когато нямаше с кого да ги сподели, собственият му живот взе да му изглежда жалък. Хък си помисли, че се бе херметизирал. Коя година беше сега? Наложи се да се замисли. Да, разбира се, 1996-та. Бяха минали седем години от еуфорията след падането на Берлинската стена. Цели седем години, откакто се сдобри и тутакси взе отново да се кара с баща си.

Беше се оставил на безвремието да го води за носа. Като някой уморен от живота питомен дивеч в резерват бе попаднал с двата крака в капана на бракониера. Какво помнеше от тези седем години? Войната в Нагорни Карабах, войната в Босна, войната в Чечня. Малките пожари след края на голямата битка, които баща му умело подклаждаше, възползвайки се от глупостта на хората. И, естествено, Ана-Мария, която беше променила живота му до неузнаваемост, докато заедно се мъчеха да наклонят везните на страната на справедливостта. И в името на тая висша справедливост Хък бе забравил за простите неща. Нещата от живота. Откакто се бе научил да пътува извън времето, сякаш беше скъсал пъпната си връв, живителната си връзка с природата, а и всички тези войни го отучиха да общува с нормалните хора. Колкото и странно да му изглеждаше сега, единственото му истинско, нормално човешко преживяване май беше в Нубия.

Хък тръгна да се поразходи, като остави голото си тяло на милостта на вятъра. Най-после беше дошла есента на неговото недоволство. А каква ли щеше да бъде зимата? Подхлъзна се на първото островче от влажни окапали листа и се отказа да мисли за бъдещето. Дори се бе отучил да ходи пеша! Стана му студено. Стисна зъби и с върховно усилие преодоля първите тръпки. Дявол да го вземе, него дори и настинка не го хващаше като хората. Искаше да почувства природата. Искаше да усети живота отново. Беше време пак да влезе в голямата игра. Най-сетне настъпи краят на детството. Хък възмъжаваше.

Следобед за първи път от много време насам погледа малко Си Ен Ен. Ралица не водеше новините и загаси телевизора. Не можеше повече да седи и да гледа как животът си тече. Запретна ръкави и за по-малко от два часа запълни с гипс драскотината, която постоянно навираше в очите му спомена за загубената любов, и боядиса стената в хола. Не напразно социализмът го беше научил да поправя всякакви некачествени стоки. Веднъж, докато гостува на Катлин Търнър, я изуми, като само за час й поправи градинската косачка, карбуратора на автомобила и миксера.

Физическата работа наля приятна умора в мускулите му. Взе си стандартната поредица от горещи и студени душове и в това време реши какво да прави. С помощта на малко грим се състари с пет години и се обади по телефона, че приема поканата да обядва с Хавиер Солана в ресторанта при щаб-квартирата на НАТО. Дори специално за случая похарчи половината от наличните си пари в брой за самолетен билет, нов тъмносив костюм на дискретни райета и вратовръзка от „Армани“.