Денят на възраждането

Цучия затвори очи, въздъхна тежко и се замисли за своите колеги — дали ще издържат. Сега в Япония има двеста хиляди лекари. Само двеста хиляди на сто милиона души население! А като прибавим и болничните служители, стажантите и медицинските сестри, може би ще станат триста хиляди. Броят на болничните легла е приблизително един милион. На триста болни се пада по едно легло, а не е само грипът, има и други заболявания.

„Прекалено малко е — помисли си той. — Всъщност колко ли лекари са необходими сега? Твърде малко сме за такава епидемия.“

Умората стисна сърцето му. Той се прегърби, като целият трепереше.

— Няма ли да пийнеш поне чай? — от гръдното отделение надникна Танабе.

— Благодаря! — успя да отговори доктор Цучия.

При това положение за почивка използуваха малката, тясна канцелария. Всички други помещения бяха превърнати в болнични стаи… В канцеларията върху изподраскана, разклатена маса стояха железни кошници с множество нащърбени чаши, безредно бяха наслагани алуминиеви чайници и чаши с недоизпит чай. Имаше и две чинии с оризови питки, едната вече полупразна.

— Като че ли тайфун е преминал оттук. Всичко е ометено — Танабе взе една питка и леко се усмихна. — Питките ги приготвят жени от женското дружество и домакини активистки. И не само за нас, а и за хората, живеещи наоколо. И благодарение на тях много болни се спасяват от глад.

Лицето на Цучия грейна:

— Япония си остава все същата. Помня, майка ми разправяше как по време на голямото земетресение в района Канто44 за една нощ омесила три хиляди оризови питки. Ръцете й били отекли, изранени до кръв.

— А тогава те не са използували електрически тенджери — подхвана Танабе, — нямали са както сега удобствата на детските традини и училищата, където децата да могат да се нахранят.

Той взе още една питка:

— По време на война, пожари, наводнения тези питки сякаш създават чувство за сигурност… Няма ли да си вземеш една?

— Не, аз ще пийна кафе.

Цучия си наля кафе от червения чайник в чаша с утайка на дъното и пийна. Топла, сладникава, с вкус на мръсна вода течност. Но все едно, тя бе като благодатен дъжд за горещите му напукани устни.

— Чу ли обедните новини? — попита Танабе, отхапвайки от питката.

— Не.

— Казаха, че броят на умрелите вече надхвърлял десет милиона.

— Толкова?!… — ръката с чашата застина.

— Направо не е за вярване — промърмори Танабе — Тридесет процента. Това не е ли повече, отколкото загубите на Япония през миналата война?

— Повече — кимна Цучия. — Още малко и ще стане двойно повече.

— А не са минали и два месеца… — гласът на Танабе прозвуча сурово. — Колега, не е ли ужасно? Тази напаст, с която се борим сега, грип ли е?

Цучия замислено гледаше кафеникавата течност. После си доля още малко: