Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
— Разбирам ви. Сега се успокойте. Ще направим каквото можем В наше време пневмониите се лекуват… — той млъкна, защото знаеше, че положението на детето е много сериозно Но какво да й каже? Може би все пак ще успеят да спасят това детенце! В тази болница, откакто е започнала епидемията, са умрели повече ох петстотин малки деца. В родилното непрекъснато се увеличава броят на мъртвородените или умрелите веднага след раждането бебета. И какво могат да направят лекарите?! Та нали не са богове.
— Успокойте се, моля ви — изпрати я той, а после покани следващия пациент. Приготви се да го инжектира, но изведнъж ръцете му се разтрепераха. Все пак успя да забие играта. Погледна болния — съвсем млад, с късо подстригана коса, приличаше на гимназист. Цучия стисна силно устни и затвори очи. Когато изтегляше иглата, ръцете му отново затрепериха, като че имаше маларична треска. Сега не можа да ги овладее и спринцовката остана забита в ръката на момчето.
— Докторе! Починете си малко! — стажантът зад него приближи и сложи ръка на рамото му. И той беше небръснат, с хлътнали очи и мъртвешки бледо лице, уморено от безсънните нощи.
Цучия се надигна:
— Моля ви, преглеждайте вместо мене, ще можете, нали…
— Е, добре, не толкова бързо, както вие, но ще се справя.
Цучия бавно се изправи и костите на гръбнака и на кръста му изпукаха. Ръцете му затрепераха още по-силно. Болката от дясното рамо го прониза в тила. Огледа се. Една от сестрите забеляза неговото състояние. Бързо мушна ръката си в джоба на престилката му, извади смачкана кутия цигари, сложи една цигара в устата му и я запали. Работейки без сън и почивка, без да има време да се нахрани, той изведнъж рухна. А положението е такова не само в Япония, а и в целия свят…
Цучия затвори очи, въздъхна тежко и се замисли за своите колеги — дали ще издържат. Сега в Япония има двеста хиляди лекари. Само двеста хиляди на сто милиона души население! А като прибавим и болничните служители, стажантите и медицинските сестри, може би ще станат триста хиляди. Броят на болничните легла е приблизително един милион. На триста болни се пада по едно легло, а не е само грипът, има и други заболявания.
„Прекалено малко е — помисли си той. — Всъщност колко ли лекари са необходими сега? Твърде малко сме за такава епидемия.“
Умората стисна сърцето му. Той се прегърби, като целият трепереше.
— Няма ли да пийнеш поне чай? — от гръдното отделение надникна Танабе.
— Благодаря! — успя да отговори доктор Цучия.
При това положение за почивка използуваха малката, тясна канцелария. Всички други помещения бяха превърнати в болнични стаи… В канцеларията върху изподраскана, разклатена маса стояха железни кошници с множество нащърбени чаши, безредно бяха наслагани алуминиеви чайници и чаши с недоизпит чай. Имаше и две чинии с оризови питки, едната вече полупразна.
— Като че ли тайфун е преминал оттук. Всичко е ометено — Танабе взе една питка и леко се усмихна. — Питките ги приготвят жени от женското дружество и домакини активистки. И не само за нас, а и за хората, живеещи наоколо. И благодарение на тях много болни се спасяват от глад.
Лицето на Цучия грейна:
— Япония си остава все същата. Помня, майка ми разправяше как по време на голямото земетресение в района Канто44 за една нощ омесила три хиляди оризови питки. Ръцете й били отекли, изранени до кръв.
— А тогава те не са използували електрически тенджери — подхвана Танабе, — нямали са както сега удобствата на детските традини и училищата, където децата да могат да се нахранят.
Той взе още една питка:
— По време на война, пожари, наводнения тези питки сякаш създават чувство за сигурност… Няма ли да си вземеш една?
— Не, аз ще пийна кафе.
Цучия си наля кафе от червения чайник в чаша с утайка на дъното и пийна. Топла, сладникава, с вкус на мръсна вода течност. Но все едно, тя бе като благодатен дъжд за горещите му напукани устни.
— Чу ли обедните новини? — попита Танабе, отхапвайки от питката.
— Не.
— Казаха, че броят на умрелите вече надхвърлял десет милиона.
— Толкова?!… — ръката с чашата застина.
— Направо не е за вярване — промърмори Танабе — Тридесет процента. Това не е ли повече, отколкото загубите на Япония през миналата война?
— Повече — кимна Цучия. — Още малко и ще стане двойно повече.
— А не са минали и два месеца… — гласът на Танабе прозвуча сурово. — Колега, не е ли ужасно? Тази напаст, с която се борим сега, грип ли е?
Цучия замислено гледаше кафеникавата течност. После си доля още малко:
44
През 1923 година в Токийския район Канто става силно земетресение, с многочислени жертви. — Б.р.