Вратата на друидите

— Чиста заблуда. Повечето така наречени учени също не го знаят. Те знаят какво се случва, когато направят нещо определено — казуалност. Правилата на причината и следствието, това е, което перфектно владеят. Но ако човек наистина надникне зад нещата, ще установи, че в повечето случаи не знаят какво правят.

— И това го казва учен?

— Бивш учен — поправи я Варщайн. — Освен това само учен има право да говори така за учените.

Ломан го прекъсна.

— Стоп! Цялата история започна да става твърде метафизична. Да се върнем на земята и да разгледаме фактите!

— Нали искахте да знаете?

— Да, но не така подробно — промърмори той и се огледа нетърпеливо. — Къде, по дяволите, се бави яденето?

Варщайн си отбеляза, че събеседникът му бе не просто изнервен, а направо ужасен, макар че не искаше да го покаже. Можеше да го разбере — разговорът тръгна в посока, която никак не му харесваше. Както повечето хора и той не разбираше за какво всъщност говори Варщайн, но инстинктивно усещаше, че не бяха празни приказки и спекулации за нещо, което можеше да е станало, но можеше и да не е. Същината на разговора се изплъзваше от рационалните представи и на двамата и те го усещаха. Варщайн също го усещаше. Питаше се какво би казал Ломан, ако му разкажеше за втория си разговор със Зарутер. Дали не трябваше да го направи? Журналистът сигурно окончателно щеше да го обяви за луд.

Намерението му бе осуетено от келнера, който донесе поръчките им. Не само Варщайн изпитваше невероятен глад, и тримата не бяха сложили в уста нищо от сутринта, затова веднага се концентрираха върху чиниите си.

Варщайн не просто утоляваше глада си. Ако за Ангелика и Ломан бе съвсем естествено да се хранят в ресторант, то за него това бе една част от живота му, която той смяташе за завинаги отминала. Сегашният момент бе завръщане в един друг свят, чиито врати вече бяха хлопнали зад гърба му, врати, които имаха дръжки само от едната страна — тази, която той не достигаше.

— Вкусно е — обади се след малко Ангелика, макар че не бе истина. Храната бе най-много поносима, но това бе опит от нейна страна да поднови разговора. За разлика от Варщайн на нея, изглежда, мълчанието не и харесваше.

— Просто поносимо, но нищо повече — каза Ломан и отпи от бирата си. Това беше третата, откакто Варщайн се бе присъединил към тях. А той си мислеше, че пие много!

— Поносимо, но въпреки това по-добро от вас.

Ангелика вдигна изненадано поглед от чинията си, Ломан също изглеждаше объркан от неочакваната нападка.

— Моля?

— Ходите ми по нервите, Ломан, това е! — каза враждебно Варщайн. — Някакъв ваш трик ли е или винаги сте така проклет?

Журналистът го изгледа продължително, без да каже дума, после повика келнера.

— Донесете още две бири!

— За мен не.

— Напротив, и за него. Ломан отпрати келнера и продължи с тон, който Варщайн досега не бе чул от него: — А сега ме чуйте! Знам, че…да речем, имате проблеми с алкохола. Днес не сте близвал капка, нали?

— Не мисля, че това ви засяга!

— Засяга ме до известна степен. Ваша работа си е, ако пиете, и също ваша работа си е, ако сте решил да се откажете. Но не сега. Когато се приберем у дома, правете, каквото искате. Но сега не е подходящият момент да започвате лечение. Ако открием дори и част от това, което мисля, че ще намерим, не ми трябва кълбо от нерви, което при всеки поглед накриво да ме хваща за гушата!