Вратата на друидите

А може пък наистина да е хванал някоя настинка, опитваше се да се успокои. Нямаше да е чудно, след като вървяха половин час под ледения дъжд, докато намерят телефонна кабина. А после чакаха още цели двайсет минути, докато дойде таксито. Бяха мокри до кости в буквалния смисъл на думата. Не можеше да си спомни в последните няколко години да е мръзнал така. Трябваше да се смятат за щастливци, ако никой не се разболееше от бронхопневмония.

Въпреки относително ранния час в ресторанта имаше вече доста посетители. Почти всички маси бяха заети. Тракането на чиниите, забързаните във всички посоки келнери, тихите, монотонни разговори и типичната ресторантска миризма му напомниха, че този ден още не бе хапвал нищо. Откри Ангелика и Ломан на една маса до прозореца. Ангелика го видя в същия момент, когато и той нея и му махна с ръка. Ломан го погледна само бегло и отново се задълбочи в записките си, сложени пред него на масата. Варщайн си проправи път към тях и седна.

— Е, как си? — попита Ангелика. — Пооправи ли се малко?

Варщайн отговори само с вдигане на рамене, което можеше да означава еднакво добре и да, и не. Последната част от пътя до хотела бе отнела всичките му сили. Беше така премръзнал, че не можа да попълни и адресната си карта. Ангелика нищо не бе казала, но погледите и и въпросът сега подсказваха, че наистина се тревожи за него.

— Горещият душ и малко спокойствие понякога вършат чудеса — отвърна Варщайн.

— Не забравяй и добрата храна — допълни Ангелика и му подаде менюто. — Ние вече поръчахме, колкото и неучтиво да е. Но умирам от глад.

Варщайн изпитваше същото. Коремът му така силно къркореше, че даже му беше неудобно. Не мисли дълго и поръча шницел по цюрихски и рьощи6, но не, защото това бе любимото му ядене, а защото бе първото, което попадна пред погледа му. Пък и бе съвсем в реда на нещата да си поръча един от специалитетите на страната, в която сега се намираше.

— Нещо за аперитив? — попита келнерът, след като прие поръчката. — За съжаление, ще трябва да изчакате малко — нали виждате, имаме много поръчки.

— Един портокалов сок.

Ангелика го погледна изненадано, а Ломан дори прекъсна писането си.

Варщайн се наведе напред и се опита да разчете нещо от листа, но не успя. Почеркът на Ломан бе почти неразгадаем.

— Стигнахте ли вече до някакво заключение? — обърна се той и към двамата.

Ангелика само се усмихна, но Ломан така го изгледа, че добрите му намерения тутакси се изпариха.

— Нещо, което да разтърси света, още не сме открили, но въпреки всичко мисля, че денят бе успешен. Макар че, ако имахме автомобил, успехът щеше да е още по-голям.