Вратата на друидите

— Най-после се решихте — каза Ломан. — Мислех, че вече никога няма да заговорите за това.

— Наистина не мислех. Тук съм само заради нея — Варщайн посочи Ангелика, — а не да разравям минали истории.

— На мен не ми изглеждат чак толкова страшни. Тази история с влака е станала преди четири седмици, а преди нея е имало и други неща.

— Какви други? — попита Варщайн. Ломан поклати глава.

— Не знам. Вие трябва да кажете. Какво се случи тогава? Имам предвид не всичките глупости, за които писаха вестниците, а истината?

— Не знам — призна си Варщайн. — Известно време си мислех, че знам, но не беше така. Знам само, че докоснахме нещо, което не трябваше в никакъв случай да пипаме.

— Ако и на Франке сте казал същото, не се учудвам тогава, че ви е изхвърлил. Звучи…

— Налудничаво? Да, и аз смятах така в началото. А може би е, кой знае? Може да се окаже, че гоним призраци.

— Призраци, които оставят след себе си мъртъвци?

Варщайн долови с периферното си зрение как Ангелика потръпна. Обърна се към нея и се насили да се усмихне.

— Не мисля, че мъжът ти е в опасност. Ако планината искаше да го прибере, щеше да го направи още тогава.

— Така стигаме до отдела за окултни науки и налудничави идеи — каза Ломан. — Говорите за планината така, сякаш е живо същество.

— А кой ви е казал, че не е? — попита спокойно Варщайн.

Ломан се изсмя.

— Естествено! Вие го погъделичкахте, а то сега започва да се чеши, нали? — Подигравката му обаче не бе хаплива. Гласът му бе доловимо несигурен, за да постигне желания ефект.

— Не е мислещо същество, това да — отвърна Варщайн убедено.

— Струва ми се, че не знаете какво точно е — каза Ломан с дебнещ глас.

— Да, така е. Не знам какво е, но мисля, че знам, какво не е.

Странно — изведнъж това, което му пречеше да говори за случилото се, изчезна и той бе съвсем спокоен. Сякаш несъзнателно бе прекрачил някаква граница и това бе станало съвсем естествено и без никакъв външен повод, окончателно. Говореше леко и непринудено и дори чувстваше облекчение.

— И какво не е? — Варщайн почувства как полека-лека го обзема раздразнение от тона на Ломан.

— Не е Някой — отвърна той натъртено, — но не е и Нещо.

Едвам се сдържа да не се разсмее заради объркания вид на журналиста. В думите му нямаше никаква логика. Как да обясни нещо, което не можеше да бъде обяснено?

— А-ха.

Сега вече Варщайн се изсмя — съвсем кратко и без да влага в смеха си нищо, но Ангелика го погледна със страх в очите.

— Трудно е да се обясни, знам. Тогава мислех, че знам, но истината е, че и аз знам толкова, колкото и вие какво става в тази планина. Може пък Франке да е прав.

— Прав за какво? — Ломан допи бирата си и си поръча нова.

— Не знам. — В последно време това бе изразът, който най-често употребяваше. — Но той е физик, при това невероятно добър. Ако търси обяснение, то търси научно обяснение.

— За това, че часовниците спират и предметите стареят?