Столетие на чакалите
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Столетие на чакалите». Краткое содержание книги:
От неговия поглед не е убягнала и опасността от нарастване на ултрадясното неофашистко движение, чиито организации вече съществуват в 60 страни. Огромния фактически материал В. П. Боровичка е разположил в двадесетина различни по размер документални очерци, написани интересно, с публицистично майсторство.
В центъра на Стокхолм се намира сградата на Шведската кредитна банка. Един ден в залата влязъл въоръжен бандит, насочил срещу служителите автомат, взел в плен четирима банкови служители и се затворил с тях в подземието, където се съхранявали авоарите. Срещу заложниците искал сума от няколко милиона и освобождаване от затвора на свой приятел крадец. Гангстерът бил опасен — още в самото начало ранил сериозно един полицай. Заложниците били три жени от двадесет и една до тридесет и една години един двадесет и пет годишен банков чиновник. Близо триста полицаи обкръжили сградата. Преговорите се проточили и в една от фазите на акцията се включил като посредник и министър-председателят Улоф Палме. В хода на едно дълго преговаряне по телефона бандитът дал телефонната слушалка на една от отвлечените девойки — Кристина. Разговорът бил записан на магнетофонна лента.
— Много ме разочарова — упреквала Кристина министър-председателя.
— Как така?
— Цял живот съм била социалдемократка и сега виждам, че вие си седите там и си играете с живота ни.
— Как тъй? — попитал Улоф Палме.
— Ни най-малко не се страхувам от престъпниците. Нищо лошо не са ми сторили, държаха се много добре — казала Кристина и говорела за бандитите в множествено число, тъй като полицията изпълнила желанието на гангстера и препратила приятеля му от затвора в банката.
— Седяхме тук и разговаряхме — продължавала Кристина. — Знаеш ли от какво ме е страх? Че ще ни нападнат полицаите. Ако нахлуят и започнат да стрелят, ще се борим. Всички.
— Полицията няма да направи това — успокоявал Кристина министър-председателят.
— Добре, но не можеш ли мен, Елизабет и крадците просто да ни пуснеш да си отидем?
— Влез в положението ни — казал Палме. — Нападнаха банката и искат да я оберат. Раниха един полицай.
— Слушай какво ще ти кажа. Първо започнаха да стрелят полицаите.
— Във всеки случай обаче бандитите стреляха срещу полицаите, не е ли така?
— Но само защото полицаите измъкнаха оръжието си.
— Раненият полицай е хубаво момче. Казва се Варпенфелд. Познавам го добре. Сигурно не му е никак приятно, че е ранен в ръката.
— Смяташ ли, че ще е по-добре, ако ние шестимата загинем тук?
— Виновни са тези, конто първи вдигат оръжие и първи започват да стрелят.
— Той не започна пръв да стреля! — извикала ядосана Кристина. — И ще стреля едва тогава, когато полицията предприеме нещо.
— Нима? — казал Палме. — Тогава защо не сложи оръжие?
— Да сложи оръжие ли? Нима не разбираш, че иска да се измъкне оттук. А не да се предава. Нима не разбираш това?
— Шведският народ казва: разстреляйте ги! Но ние казваме: не. Кажи му да хвърли пушкалото и да ви пусне.
— Няма да го направи! — извикала Кристина. — Нима не разбираш, че се бори за живота си.
— Разбирам, естествено.
— Ти си най-големият господар в страната, с който мога да говоря! Само ти можеш да спасиш живота ми. Мили, сладък мои, най-добрият ми, злато мое, позволи на мен и на Елизабет да излезем от банката с него… Ако беше тук, щях да целувам краката ти, ако ни позволиш…
— Могат да си заминат само когато ви пуснат — казал Улоф Палме.
— Но те не ви вярват. Нима не разбираш това?
— Все пак могат да изчезнат. Могат.
— Как? Та наоколо е пълно със снайперисти.
— Могат да изчезнат — повтарял министър-председателят Улоф Палме.
— Как? Та наоколо е пълно със зяпачи.
— Щом не вярват, тогава ще ви влачат със себе си цял живот. В края на краищата това не е моя работа, а работа на полицията.
— А полицията пък казва, че това е твоя работа!
— Не.
— Но тя го казва. Ти решаваш всичко.
— Докъде ще я докараме, ако всички, които лежат в затвора… (на това място записът е повреден.)
— Ясно ми е, че не можеш да пуснеш всички затворници. Но моля те (отново неясен запис). Те са съгласни да ни разменят, ако вместо нас дойдеш тук ти.
— Така ли? Така ли казаха?
— Казаха го. Ако дойдеш ти тук, ние можем да си отидем.
— Би било интересно — казал министър-председателят.
— И аз така мисля. Би било интересно. Но ти няма да дойдеш.
— Ще дойда. Почакай само.
— Мили, най-добрият ми, па колене те моля. Досега никого никога не съм молила така.