Да се обичаме с отворени очи
- Автор: Букай Хорхе, Салинас Сильвия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Върбинка Василева Костадинова
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Да се обичаме с отворени очи». Краткое содержание книги:
Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им.
Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка!
Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.
А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.
— И сега?
— Сега прочетох някои неща, които си написала за книгата…
— Как така? — прекъсна го Лаура.
— Помолих Фреди да ми прочете някои неща, които ти и той сте написали, и докато слушах, осъзнах, че ти си човекът, с когото искам да продължа развитието си.
Разговорът продължи много повече от предвидените шейсет минути. Лаура заключи, че Роберто е много интересен, интелигентен, чувствителен, креативен, приятен и привлекателен мъж.
Говориха за неговата работа, за нейната работа, за двойките, за любовта, за краха на романтизма, за секса и за изконните културни различия между мъжете и жените.
Нито за миг дори Лаура не почувства, че заема ролята си на терапевт. От време на време се чувстваше като учителка, притежаваща опита на изминатия път. През останалото време бе просто жена, застанала срещу мъж, който споделяше преживяванията си и изразяваше колкото различни, толкова и интригуващи мнения.
В пет и десет телефонът в кабинета иззвъня и Лаура проведе кратък разговор с една пациентка. Веднага след като затвори, тя се приближи до Роберто.
— Е — каза тя, без да сяда, — смятам, че за днес е достатъчно.
— Пет и петнайсет! — възкликна той, като погледна часовника си, и също се изправи. — Колко ти дължа? — попита Роберто.
— Нищо — каза Лаура.
— Не, моля те, това е работата ти — настоя той.
— Това не беше работа — отвърна Лаура искрено.
— Много ми хареса разговорът ни — каза Роберто.
— И на мен — отговори Лаура.
Роберто изчака, докато стигне до вратата, за да зададе въпроса си:
— Може ли да се видим отново? Бих искал аз да те поканя на чай.
Лаура почувства, че е разкрита, макар донякъде да се бе надявала той да я попита. Не знаеше дали бе очаквала предложението, за да го приеме или за да потвърди истинността на обзелото я чувство. Лаура бе научила, че когато не знае какво да отговори, трябва да каже това, което каза.
— Не знам… — отговори, докато отваряше вратата.
Сбогуваха се с целувка по бузата и когато Роберто вдигна ръка за последен поздрав, тя се осмели да добави:
— Обади ми се.
Същата вечер Лаура се прибра вкъщи, включи компютъра и написа:
„Фреди,
Веднъж постигнахме съгласие, че една от целите на книгата е да демитологизира любовта, двойката, секса и да постави всичко на мястото, отредено от нас, без толкова предразсъдъци и задръжки, по един малко по-приятен, по-реален начин.
Мисля, че на пръв поглед тази позиция е обезпокоителна, но съм сигурна, че след това се оказва много благотворна.
Романтичната любов е мъртва. Би трябвало да сме наясно за какво говорим днес, когато говорим за любов. Смятам, че този въпрос е важен и е необходимо да бъде разгледан в книгата. Ти казваш: «Любовта означава някой да е важен за мен. Ако някой е важен за мен, това означава, че го обичам, а ако вече не е важен за мен, то тогава вече не го обичам».
Въпреки всичко, мисля, че любовта все още включва физическо усещане. Не знам как да го определя. Случва ми се с всички хора, които обичам. В най-поривистите мигове имам чувството, че сърцето ми се отваря, а в останалото време е като физическо благополучие. Случва ми се с приятелите ми, със семейството ми, с бившия ми съпруг и дори с някои пациенти. Радвам се да ги видя или да разговарям с тях. Но не ми се случва с всички: с някои става, а с други — не. Разбира се, това не противоречи на твоето мнение: тези хора са важни за мен, но има и още нещо.
Има хора, които докосват душата ми. Когато се разделям с Естела, която живее в Кордоба, или с Нана, когато заминава за Чили, чувствам някаква болка в гърдите, която не изпитвам, когато се разделям с други хора.
Не ми харесва да определям любовта по този начин, защото въобще не е ясен, но не знам как иначе да я обясня.
Любовта е свързана с решението да допусна другия до себе си, да премахна защитните си механизми, да изоставя недоверието си, да се осмеля да се откъсна от строгите си идеи заради него и да взема решение да открия какъв е, как се държи и как мисли, без да се опитвам да го накарам да мисли като мен или да прави това, което аз искам. Свързана е с това да не се насилвам да бъда такава, каквато предполагам, че той би искал да съм.
Вярвам, че любовта е нещо, което се случва постепенно. Но за да се стигне дотам, трябва да се преодолеят предразсъдъците, които ни пречат да обичаме, и един от тези предразсъдъци е културното ни определение за «двойката».