Аз съм номер четири

„Планета Лориен? Лориенците?

1-3 мъртви

4?

7 проследен в Испания

9 бяга в ЮА“

(За какво говори? Какво общо имат тези числа с нападението на Земята?)

— Защо има въпросителна след числото 4? — питам аз.

— Защото каза нещо за него, но говореше прекалено бързо и не го разбрах.

— Шегуваш ли се?

Той поклаща глава. Въздъхвам. Все на мен ще се случи, мисля си. Едно нещо е казал за мен и то е единственото, което не е записано.

— Какво значи ЮА? — питам.

— Южна Америка.

— Каза ли къде в Южна Америка?

— Не.

Кимвам и се заглеждам в листчето. Ще ми се да бях чул разговора, да можех да задам някои въпроси. Знаят ли наистина могадорианците къде е Седем? Наистина ли го следят? Ако да, значи Лориенското заклинание все още е в сила. Сгъвам бележките и ги пъхам в задния си джоб.

— Знаеш ли какво означават числата? — пита той.

Поклащам глава.

— Нямам представа.

— Не ти вярвам — отвръща той.

— Млъквай! — казва Сам и го ръгва в стомаха с тежкия край на бухалката.

— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — питам.

Той се замисля за момент:

— Мисля, че ярката светлина им пречи. Като че ли изпитваха болка, когато си сваляха слънчевите очила.

Чуваме шум от долния етаж. Звучи сякаш някой се опитва бавно да отвори вратата. Споглеждаме се. Поглеждам мъжа на стола.

— Кой е това? — казвам тихо.

— Те са.

— Какво?

— Казаха, че ще следят. Знаеха, че някой може да дойде.

Чуваме тихи стъпки на първия етаж.

Анри и Сам се споглеждат, и двамата са ужасени.

— Защо не ни предупреди?

— Казаха, че ще ме убият. Мен и семейството ми.

Изтичвам до прозореца, поглеждам отзад. Намираме се на втория етаж. Разстоянието до земята е шест метра. Има ограда около двора. Двуметрови дървени летви. Бързо се връщам обратно при стълбите и надниквам надолу. Виждам три огромни фигури в дълги черни шлифери, с черни шапки и слънчеви очила. Носят дълги проблясващи мечове. Няма начин да успеем да стигнем до долния етаж. Заветите ми стават все по-силни, но не са достатъчни, за да се справят с трима могадорианци. Единственият ни изход е през някой от прозорците или да минем по тясната тераса пред стаята. Прозорците са по-малки, но задният двор ще ни позволи да избягаме незабелязано. Ако излезем от предната страна, най-вероятно ще ни видят. Чувам шум от мазето; могадорианците си говорят на своя грозен гърлен език. Двама от тях тръгват към мазето, а третият — към стълбите, които водят до нас.

Имам една-две секунди, за да действам. Прозорците ще се счупят, ако минем през тях. Единственият ни шанс са вратите, които водят към терасата на втория етаж. Отварям ги с телекинезата си. Навън е черен мрак. Чувам стъпки, които идват нагоре. Дръпвам Сам и Анри към себе си и ги прехвърлям на раменете си като чували с картофи.

— Какво правиш? — прошепва Анри.

— Нямам представа — казвам. — Но се надявам да се получи.

Точно когато съзирам върха на шапката на първия могадорианец, с всичка сила се затичвам към вратата и скачам малко преди перваза на терасата. Политаме в нощното небе. Три-четири секунди се носим над земята. Виждам как колите се движат по улицата под нас. Виждам хората по тротоара. Не знам къде ще се приземим, нито дали тялото ми ще издържи цялата тежест на раменете ми, когато това стане. Когато падаме на покрива на една къща на отсрещния тротоар, аз се строполявам с Анри и Сам отгоре ми. Изкарват ми въздуха и имам чувството, че краката ми са счупени. Сам тръгва да се изправя, но Анри го задържа долу. Издърпва ме до най-отдалечения край на покрива и ме пита дали мога да използвам телекинезата си, за да сваля него и Сам на земята. Мога и го правя. Казва ми, че трябва да скоча. Изправям се на краката си, които все още са несигурни и ме болят, и точно преди да скоча, се обръщам и виждам тримата могадорианци да стоят на терасата от другата страна на улицата. Изглеждат объркани. Мечовете им проблясват. Не губим нито секунда и им се изплъзваме, без да ни видят.