Аз съм номер четири

— Какво се случи с него?

— Какво си мислиш, че се е случило? — пита мъжът.

Анри кимва.

— Значи са знаели къде живее?

— Имаха номера, на който трябваше да му се обадим. Сигурен съм, че са се оправили.

— Заплашиха ли ви?

— Да, по дяволите! Съсипаха ни офиса. Играеха си игрички със съзнанието ми. Не съм на себе си оттогава.

Затваря очи и отново поема дълбоко въздух.

— Дори не изглеждаха истински — казва той. — Имам предвид, появяват се тези тримата пред нас, говорят с дълбоки, дрезгави гласове, всичките докарани с шлифери, шапки и очила, въпреки че се е стъмнило. Като че ли са се маскирали за купон на Вси светии или нещо такова. Изглеждаха смешно и неадекватно, така че отначало им се изсмях… — казва той и гласът му затихва. — Но в момента, в който се изсмях, разбрах, че съм допуснал грешка. Другите двама могадорианци тръгнаха към мен със свалени очила. Опитах се да погледна на другата страна, но не можех. Очите им… Имах нужда да ги гледам, сякаш нещо ме дърпаше нататък. Беше като да наблюдаваш смъртта. Моята собствена смърт и смъртта на всички, които познавам и обичам. Вече нещата не ми изглеждаха толкова смешни. Не само че наблюдавах смъртта, но можех и да я усетя. Несигурността. Болката. Пълният и абсолютен ужас. Вече не бях в същата стая. Тогава наоколо се появиха неща, от които съм се страхувал като дете. Плюшени играчки, които се съживяват и показват острите си зъби и нокти като бръсначи. Обичайните неща, от които всяко дете се страхува. Върколаци. Клоуни демони. Гигантски паяци. Видях ги всичките през детски очи и се парализирах от ужас. И всеки път, когато едно от тези неща впиеше зъбите си в мен, усещах как откъсва плът от тялото ми, как кръвта бликва от раните ми. Не можех да спра да викам.

— Въобще опита ли се да им отвърнеш?

— Имаха две от онези животинчета, дето са дребни като невестулки, дебели, с къси крака. Не по-големи от куче. От устите им излизаше пяна. Един от мъжете ги държеше на каишка, но си личеше, че им капят лигите за нас. Казаха, че ще ги пуснат, ако се съпротивлявахме. Човече, казвам ти, тези неща не идваха от Земята. Ако бяха кучета, голяма работа, щяхме да ги наритаме. Но тези неща според мен щяха да ни оглозгат целите, въпреки размерите ни. И те си дърпаха каишките, ръмжаха и се мъчеха да ни докопат.

— Значи проговорихте?

— Да.

— Кога се върнаха?

— Нощта, преди да пуснем следващото списание, преди малко повече от седмица.

Анри ме поглежда угрижено. Само преди седмица могадорианците бяха на стотици километри от дома ни. Може все още да са някъде тук, може би следят вестника. Сигурно заради това Анри е усещал присъствието им напоследък. Сам стои до мен и попива всичко.

— Защо просто не ви убиха, както направиха с източника ви?

— Откъде да знам, по дяволите? Може би защото издаваме уважаван вестник.

— Човекът, който се е обадил, откъде е знаел за могадорианците?