Вълшебната кутия

— Тук — беше всичко, което каза.

Уилоу кимна. Тя коленичи и докосна земята и после бързо отдръпна ръката си, защото вълшебните й сетива сякаш настръхнаха при допира с това, което намери.

— Много неща са се случили тук — тихо каза Еджууд Дърк. — Измисляни са велики идеи и са съставяни ужасяващи планове. Споделяни са надежди и стремежи. Извършвани са убийства и насилия както с невинните, така и с виновните. Веднъж тук е било родено и едно дете. Животните са се криели тук. Били са прошепвани обещания, а любовта е просъществувала — той я погледна. Почвата е богата на спомени. Тя е извор и начало на много животи.

Тони дойде по-близо.

— За какво говориш? Котаракът ли каза всичко това? Е, разбира се, не беше котаракът — имам предвид, как е възможно? Но със сигурност звучеше, сякаш говореше той. Какво става?

Уилоу не му обърна внимание и започна да копае. Използва ловджийския нож, който носеше под наметалото си. Тя разрови земята и извади заровената пръст на светлина, за да може да вземе най-чистата мостра. Тук бяха жизнеността и спомените на други хора, но те щяха да помогнат на нейното дете. Как ли щяха да му подействат те — като балсам, като закрила или като нещо напълно различно? Дали щяха да го излекуват или облекчат болката? Не знаеше. Знаеше само, че те ще направят детето й по-силно, че ще го предпазят, че ще му вдъхнат нещо от истините на живота, такива, каквито ги познаваше човешкият род.

Уилоу привърши с копаенето и започна да събира пръстта в същата кожена торба, в която бе сложила и пръстта от мястото при старите борове. Тони все още говореше, но тя не обръщаше внимание на думите му. Дърк се мотаеше около някаква друга котка.

Уилоу напълни торбата до половината и отново здраво я привърза. След това се изправи и се обърна към Тони.

— Наистина е странно — говореше той. — Да пълзиш из парка посред нощ и да събираш мръсотия в торбата си? Имам предвид, какъв е смисълът? Виж, ти да не си вещица или нещо такова? Да не участваш в нещо като…

Той рязко спря и погледна покрай нея, а върху лицето му се изписа тревога. Тя се обърна. Банда момчета стояха зад гърба й и я гледаха. Те сякаш се появиха от нищото, така тихо се бяха събрали. Бяха на различна възраст и с различен ръст, но всички бяха облечени с черни фланелки и сини джинси. Някои носеха ботуши, други кожени якета. Върху фланелките и якетата имаше някакви надписи, но тя не успя да разбере какво пише. Един имаше бейзболна шапка, а друг — парче желязо в ръката си. Някои носеха татуировки. Имаха закоравели, състарени лица, а очите им бяха безизразни и зли.

Тя моментално се огледа за призматичния котарак, но той не се виждаше никъде.

— Какво има в торбата, вещице? — попита един от тях и самодоволно се усмихна.