Вълшебната кутия

Откакто Уилоу и Дърк бяха пристигнали от Отвъдната земя, бяха изминали само няколко часа, откакто бяха тръгнали в ранното утро, а това означаваше, че времето не течеше с еднаква скорост и в двата свята. Как ли се отразяваше този факт на стареенето, когато преминеш от единия свят в другия? — зачуди се Уилоу. Дали тя старееше по различен начин от Бен? Силфидата се загледа в мрака, като наблюдаваше светлините на града, сияещи отвъд парка. Дърк се беше сгушил до нея с лапи, мушнати под тялото си и беше затворил очи. Беше й казал, когато останаха сами, че трябва да изчакат идването на нощта, когато паркът щеше да е пуст, за да не бъдат обезпокоявани. Оказа се, че тя трябваше да събере пръст именно от това място, но Дърк не й предложи услугите си по някакъв необичаен начин. Той рядко го правеше.

Тъмнината се задълбочи и изминаха още няколко часа, а те все още седяха на пейката и чакаха. Уилоу беше търпелива и чакането не я притесняваше. Сега разбираше защо Дърк бе настоял тя да хапне нещо. Самата Уилоу можеше и да издържи без храна толкова дълго време, но детето й се нуждаеше от подхранване, дори и когато тя не беше гладна. Котаракът разбираше това. Тя погледна надолу към него и се запита каква част от безразличието, което той проявяваше, беше само маска.

Скоро те останаха съвсем сами и единствено някакъв странен случаен минувач все още беше наблизо. Полунощ дойде и отмина, а градът още не спеше. Магазините бяха затворени, но заведенията, където се сервираха ястия и напитки, оставаха отворени. Отново имаше хора по улиците, тълпи от хора, които минаваха насам-натам, събираха се, смееха се и викаха по своя път, идващ или отиващ на някъде. Сякаш никой нямаше намерение да спи. Никой не се притесняваше да се прибере у дома.

Уилоу наблюдаваше хората и светлините в далечината и се опитваше да си представи какво означаваше да живееш тук. Накъдето и да погледнеш — бетон, зидове и стъкло, сгради, построени като войници в дълги редици, готови за марш, пътища, равни и безкрайни, истинската земя — ограничена до малки бледозелени квадратчета, точно като този парк — беше кошмарно. Нищо не беше истинско; всичко беше произведено от човешка ръка. Миризмата, вкусът, външният вид и усещането я пресрещаха от всеки ъгъл и заплашваха да я погълнат като мъничък лъч светлина в огромната тъмнина.

Някакъв човек слезе от тротоара от другата страна на пътя и се приближи насам — позната фигура с дълго палто, ботуши, пусната коса и незалязваща усмивка. Уилоу се закова на място.

— Още сме тук, както виждам — каза Тони, докато се приближаваше и спря пред нея. — Кажи ми истината, Уилоу. Имаш ли къде да преспиш? Проследих те, а ти съвсем не изглеждаше да отиваш някъде.

Тя прикова към него смарагдовите си очи.

— Иди си вкъщи, Тони.