Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
— Защо?
— Може би иска да види какво можете да измъкнете от него, без да гледате нищо предварително — ухили се Хайнс.
— Много смешно.
— Тя е много упорита, господин Вейл. И винаги постига онова, което желае.
— Откъде е откраднала теб, Джими?
— От секретните служби. Вече бях определен за зачисляване към президентската охрана, но тя ме отвлече.
Вейл малко се изненада от новината, че Хайнс е бил в секретните служби.
— На мен лично ми изглежда като доста добра работа.
— Е, отначало бях направо бесен, но след като ми каза, че мога да разполагам с каквото си искам оборудване, се поуспокоих. Това е направо раят за един хакер.
— Значи си се занимавал и с хакерство, така ли?
— В колежа бях луд на тема компютри — отвърна Хайнс. Не беше нещо сериозно, просто се вмъкнах в компютърната система на училището и смених оценките на един приятел. Получих шест месеца поправителен общественополезен труд. Разсъдих, че никога не бих могъл да постъпя в секретните служби с тая си биография, но те харесаха „таланта ми“, както се изразиха. А генералният прокурор пък го хареса още повече.
Той прекъсна, докато вадеше на екрана един от разговорите с Джордан.
— Между другото, сър, всички в самолета, включително и пилотът, са или от секретните служби, или от министерството на правосъдието. Освен талантите ни по рождение ние сме и добри телохранители, и това включва и Силвърман. Салатите му може и да не са върхът, но като нищо може да ви изхвърли от самолета направо през стената.
— Звучи успокояващо — ухили се Вейл.
Чакълестият път се простираше до хоризонта през отровножълтата пустиня. От двете му страни, чак до сивите планини на хоризонта, се редяха скали, гладки като костенурки.
Затворът се появи от дясната им страна, първоначално като невзрачна стена, танцуваща в маранята, издигаща се от пясъците на пустинята. С приближаването им стените се извисиха и оформиха голям сив четириъгълник със зъбери по ъглите. Беше опасан с десетина огради от бодлив тел, на десетина метра една от друга, високи по три-четири метра, и изпъкваше на фона на огрените от следобедното слънце планини. Това беше федералният затвор „Койот Флатс“, кръстен на името на най-близкото градче, на дванадесет мили в източна посока.
Иначе го наричаха Гроба — намек за каменоломната на десетина мили разстояние, където затворниците блъскаха седем часа дневно, шест дни седмично, под нажеженото слънце лете и арктическия студ зиме.
Външната ограда, на неколкостотин метра от стените, бе висока четири метра и половина стоманена мрежа, над която имаше три реда бодлива тел под напрежение.
Вейл подсвирна.
— Значи на това му казват затвор с максимална сигурност.
— Така изглежда максималната сигурност в страната.
До портала имаше квадратна сграда с двуметрови бетонни стени, климатична инсталация и кабелна телевизия, удобни столове, хладилник, шкаф с кухненски съдове и микровълнова фурна за удобство на охраната. Десетки монитори следяха вътрешността на затвора, а една видеокамера запечатваше всеки, пристъпил прага на Гроба. Прозорците бяха затъмнени. Пазачите на входа даваха смени по шест часа.
В стената се отвори едно чекмедже и се плъзна към посетителите. Пазачът, мътен силует зад тъмното стъкло, произнесе с глас, усилен от високоговорител:
— Установете самоличността си, ако обичате.
Файърстоун и Вейл пуснаха картите си за самоличност в чекмеджето.
— Господин Вейл, бихте ли излезли от колата за момент? — чу се от високоговорителя.
— Господи, за какво? — изпъшка Вейл.
— Видеоидентификация — каза Файърстоун. — Камерата изпраща сигнал в главната сграда, а там ще направят компютърно сканиране с вашата снимка.
— И откъде, по дяволите, са взели снимката ми? — промърмори Вейл, докато се измъкваше от колата.
— От шофьорската ви книжка от „Моторс Вихийкълс“, Илинойс.
— Господи, Големия брат бди над всички ни — изсумтя Вейл.
— Просто служебни архиви, господин Вейл.
Вейл се обърна към камерата, монтирана над входа, втренчи се в нея и се захили.
— Моля ви да останете сериозен, сър — произнесе високоговорителят.
Входът представляваше тунел от желязо и бодлива тел, със стоманени врати, управлявани от фотоклетки на всеки петдесет метра. Когато колата преминаваше една врата, тя се затваряше зад нея и чак тогава се отваряше следващата. Всяко превозно средство, влизащо в затвора, трябваше да мине през три такива врати.