Душегубеца

Ребека затвори очи. Купър наближаваше към имението; бялата му коса се развяваше под черната му широкопола шапка.

— Тук ще дойде един мъж и ще ви попита дали сте ни давали подслон. Името му е Купър.

— Купър ли? — лейди Елинор не можа да прикрие омразата, която се прокрадна в гласа й.

— Не, не, трябва да му кажете истината — настоя Ребека. — Обяснете му, че сме се отбили в имението ви и че сме продължили нататък. После той ще ви остави на мира.

— Но той е човек на Юда! Една от пионките на Уолсингам!

— Не, Купър не е като другите. Не ви мисли злото. Просто ще поиска да разбере дали сме били тук. Кажете му истината и той веднага ще си замине — девойката се усмихна на Мери. — А после ти ще се омъжиш за Джордж.

— Сен Клер ни каза, че си ясновидка. А сега излизай — лейди Елинор докосна Ребека по раменете. — Достатъчно кисна във водата.

Девойката се изправи и господарката на имението изля една кана чиста вода върху гърба й, за да отмие космите. Ребека се чувстваше много странно с остригана глава. После лейди Елинор й подаде едно парче полирана стомана, за да се огледа, а Мери я омота в някаква кърпа.

— Изглеждам толкова различна! — възкликна девойката; очите й си бяха същите, но скулите и заешката й устна изпъкваха заради новата прическа и като цяло лицето й изглеждаше почти неузнаваемо. — Приличам на мъж!

— Не чак толкова — успокои я лейди Елинор. — Така или иначе, не си тръгнала на прием в кралския дворец.

Ребека промърмори благодарностите си, а после намъкна мъжката риза, панталони и чорапи и напъха краката си във високите кожени ботуши. След това препаса широкия портупей около кръста си и здраво го стегна. Хареса й начинът, по който се чувстваше в новите си дрехи — някак по-силна, по-свободна. Тя направи няколко неуверени крачки из стаята, но после си спомни наперените мъже, които беше виждала в салона на „Сребърният дракон“, и изимитира характерната им походка с леко източен напред врат, присвити очи и палци, напъхани в портупея. Лейди Елинор и Мери се засмяха, но Ребека беше в стихията си. Тя им изръмжа да си затварят устите и им се закани с юмрук. В този момент вратата се отвори и някой изръкопляска. На прага стоеше Сен Клер.

— Приличаш на някой от главорезите на Уолсингам — каза той.

— Аз съм Ребека Ленъкс — озъби се тя, но после избухна в смях.

— Време е за вечерната служба — обяви лейди Елинор.

И така, всички се събраха в параклиса на имението, който беше снабден с цветни стъкла по прозорците, статуи в нишите и малък олтар върху подиума в дъното.

— Представителите на закона рядко идват тук — прошепна лейди Елинор, — но ако все пак дойдат, се налага да скрием всичко това.

Ребека се накани да отвърне, но в този момент вратата се отвори и в параклиса тържествено влезе Сен Клер. Йезуитът се беше обръснал, беше напомадил косата си и беше облякъл златистобели свещенически одежди. Така, реши девойката, той добиваше някак уязвим вид и още повече заприличваше на статуята в енорийската църква в Дънмоу. Ребека хвърли един поглед към Мери Пелам, но вместо да зяпа Сен Клер в захлас, младата жена стоеше със затворени очи и шепнеше молитви.