Душегубеца
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Душегубеца». Краткое содержание книги:
— О, съжалявам, съжалявам — опита се да го умилостиви гласът.
Сен Клер се изправи с потира в ръка и благослови четирите ъгъла на стаята, като през цялото време говореше на същия непознат език, който Ребека беше чувала вече няколко пъти. В следващия момент стаята се изпълни със сенки, които обаче не идваха от потрепването на пламъка на факлата. Подобно на прилепи в някоя изоставена църква, те се разлетяха и запърхаха толкова бързо, че девойката едва успяваше да ги проследи с поглед. Йезуитът продължи да говори. От време на време млъкваше, за да изслуша отговора на гласа, който му се беше примолил преди малко. Събеседникът на Сен Клер обаче вече не говореше на английски. Всъщност думите му звучаха като ехо на тези на йезуита. Докато траеше ритуалът, мъжът и жената хлипаха и молеха за прошка на английски. После Сен Клер се обърна строго към тях и те също заговориха на непознатия език. Атмосферата в стаята се промени едва доловимо. Сега йезуитът благославяше помещението, издигайки ръце за молитва, докато потта по челото му блестеше на мъждукащата светлина от факлата. Накрая другият глас заглъхна и злото сякаш се оттегли.
Изведнъж Ребека се почувства ужасно изморена, сякаш храната и виното, които беше погълнала, вече й бяха подействали. Очите й натежаха. Тя се опита да се изправи, но не успя. Вече не знаеше дали е будна, или сънува — вместо да стои здраво стъпил на пода, Сен Клер се беше издигнал на няколко сантиметра над него. Лунната светлина, която нахлуваше през прозорците, се засили, сякаш слънцето беше изгряло. Потирът също се носеше във въздуха, току между разперените ръце на йезуита. Ребека наблюдаваше ставащото в захлас, напълно запленена от това видение. Към молитвата на Сен Клер се присъединиха още гласове. В следващия момент потирът сякаш се стопи във въздуха, превръщайки се в искрица светлина. Главата на девойката клюмна.
— Ребека!
Тя отвори очи. Сен Клер беше приклекнал до нея.
— Хубава работа — каза той, — да заспиш, докато прогонвам зли духове. Толкова ли те отегчих?
— Уплаших се — отвърна девойката.
Лунната светлина все още струеше през прозорците, но стаята вече изглеждаше съвсем обикновена, а потирът си стоеше кротко на масата. Очите на йезуита изглеждаха уморени.
— Сънувах нещо — продължи Ребека. — Какво стана в действителност?
— Нищо особено — усмихна се Сен Клер. — Стаята беше обитавана от лорд Едмънд и двете му жертви, приковани към земята от взаимната си омраза. Тази омраза трябваше да бъде разрушена. Сега и тримата ще трябва да продължат по пътя си, да потърсят опрощение за греховете си и самите те да дадат прошка.
— Ами ако не го сторят? — попита Ребека.
— Ще останат в собствения си ад, въобразявайки си, че са в Рая — той потупа девойката по главата. — Всичко е тук, Ребека — и царството на светлината, и царството на мрака — и когато човек умре, той попада в едно от двете.
10.
Хенри Фрогмор беше влязъл в старата римска канализация под Лондон през гробището на изоставената църква „Сейнт Дънстан“ и в момента припкаше като гигантски паяк из плетеницата от тунели, канали и подземни реки със запалена факла в ръка. Магьосникът познаваше пътя отлично, тъй като през годините преследвачите му го бяха принуждавали да го използва неведнъж и дваж.
Дни наред Фрогмор се беше опитвал да влезе в града, обхождайки портите Крипългейт, Олдгейт, Нюгейт и дори Тауър, но хората на Купър бяха завардили всеки възможен вход. Магьосникът веднага ги беше разпознал — мъже с бдителни погледи, които току потупваха дръжките на оръжията си. Господарят на албиноса, мастър Уолсингам, държеше Лондон в ръцете си и в момента никой не можеше да влезе или да излезе от града, без да се натъкне на главорезите му, които кръстосваха улиците, мотаеха се из кръчмите и пазеха по портите. Освен това те бяха раздали на гражданите описания на Фрогмор, а най-вероятно и подкупи, и сега всеки кръчмар и коняр го търсеше и разпространяваше сведенията нататък.
Магьосникът никак не обичаше Лондон. Градът представляваше истинска плетеница от улици и улички, но същевременно беше малък и човек бързо можеше да стигне от Олдгейт до Нюгейт или пък от църквата „Сейнт Джайлс“ до тъмните води на Темза.
Фрогмор беше изчакал, избистряйки внимателно плановете си. По едно време дори му беше хрумнало да се откаже и да продължи пътуването си на север, но пък имаше нужда да се види с доктор Херметикус и да разбере какво му готви бъдещето. Освен това трябваше да отплава тъкмо от Лондон, тъй като Петте пристанища15 и тези по източното крайбрежие бяха твърде малки и странниците се набиваха на очи. Дори йезуитите, които бяха майстори на превъплъщението и имаха приятели навсякъде, се затрудняваха да проникнат в града, така че магьосникът реши да се възползва още веднъж от подземните тунели. Надяваше се само те все още да са проходими — някоя срутена стена или пък придошъл поток като нищо можеха да му попречат да продължи.
15
Исторически съюз с военно и икономическо значение, сформиран между няколко пристанищни града в източния и най-тесен край на Английския канал. Първоначално в състава на съюза влизали пет града (Хейстингс, Ню Ромни, Хайд и Сандуич), откъдето идва и името му. — Бел.прев.