Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
— Аз го приемам много сериозно, уверявам те. Ти си тази, която иска да не правя нищо!
— Не нищо. Има нещо, което се съхранява в личен сейф в една банка. Не съм сигурна какво е, но трябва да го имам.
— И искаш аз да го взема?
Тя кимва.
— И как очакваш да го направя? Да се облека в черно и да се вмъкна в банката посред нощ? Това би трябвало да е по твоята част.
— Очаквам да измислиш по-лесен начин. Най-вече защото въпросната банка е твоя.
Воханес примигва.
— Моя?!
— Да. — Шара му подава копие от разшифрованата бележка на Пангуи.
Воханес плъзга поглед по листа.
— Сигурна ли си, че е моя? Името не ми звучи познато…
— Сигурно е много хубаво — казва Шара — да си толкова богат, че да не си знаеш имотите и компаниите. Но — да. Проверих и знам, че банката е твоя лична собственост. Ако измислиш как да вземеш съдържанието на онази кутия и ми го донесеш, това ще ни помогне да разплетем загадката. А разплетем ли я, аз ще отзова охраната ти и ще можеш да се върнеш към обичайното си ежедневие.
Воханес мърмори нещо за нарушаването на правата му, после сгъва листа с адреса и го прибира ядосано в джоба си. Изправя се и казва:
— Ако ще си мой съюзник, очаквам да се държиш подобаващо.
— И какво означава това?
— Сама каза, че искаме едно и също нещо — мирен и проспериращ Баликов. Нали?
Шара моментално съжалява, че е създала такова впечатление, защото външното министерство категорично не иска такова нещо.
— Работи с мен — казва той. — Помогни ми.
— За мунициите, чието производство искаш да започнеш? За това ли става дума?
— Говоря за това Сейпур да се ангажира повече с развитието на Баликов — казва той. — Да се ангажира истински. Да ни помага истински. А не с крайната неохота, която демонстрира в момента. В момента ни отпускате струйка вода, а на нас ни трябва порой, за да отмием застоя. Натисни където трябва, Шара. Осигури ми истинска политическа подкрепа.
— Няма как да застанем открито зад местен политик. Един ден може и да стане възможно, но сега не е. Обстоятелствата…
— Обстоятелствата никога няма да са подходящи — прекъсва я Воханес, — защото става въпрос за нещо много трудно.
— Во…
— Шара, моят град и моята страна са отчайващо бедни и аз искрено вярвам, че сме поели по път, който може да завърши единствено с насилие. Предлагам ти да ни помогнеш, за да поемем по друг път.
— Не мога да приема — казва Шара. — Не и сега, Во. Съжалявам. Може би някой ден, скоро…
— Не. Ти не вярваш в това. Ти не вярваш в промяната, Шара. Ти не искаш да направиш света по-добър, а да го съхраниш какъвто е. Реставраторите са се втренчили в миналото, Сейпур иска да запази настоящето, но никой не мисли за бъдещето.
— Съжалявам — казва тя. — Но не мога да ти помогна.
— Не, не съжаляваш. Ти си представител на своята страна. А държавите не изпитват жал.
Обръща се излиза с накуцване от стаята.
Шара отново стои до прозореца. Зората се е плъзнала по покривите на Баликов и позлатява немирните колони дим над комините. Тя отпива голяма глътка чай. „Вносен е — мисли си. — Вероятно произведен в Галадеш.“ За миг се пита дали не е пристрастена към чая не толкова заради кофеина му, колкото заради вкуса и аромата, които свързва с далечния си дом.
Отворя прозореца, присвива се от студения полъх, после затваря външните капаци, затваря и прозореца.
Близва пръсти, поколебава се, после започва да пише по стъклото.
„Защо винаги правя това, когато съм най-уязвима?“ — мисли си.
Сенките се изместват постепенно. Усеща се нов полъх. Някъде в стаята, незнайно как и невидимо, се отваря врата към друго място. А в стъклото Шара вижда…
Празен кабинет.
Сяда на стола си и чака.
След двайсетина минути Виня Комейд влиза в кабинета, понесла куп документи и облечена в „бойната си броня“, както обича да се шегува — яркочервена и изключително скъпа рокля, която е едновременно много хубава и много стряскаща. Тази рокля открай време притежава странното качество да поставя Виня в центъра на вниманието. Когато видяла роклята в един магазин, Виня си купила пет бройки, после уредила всички останали да бъдат изтеглени от продажба. „Никога не бих допуснала друга да облече тази рокля — бе добавила, докато разказваше на Шара за покупката си. — Тази рокля е твърде опасна.“
— Важна среща? — пита Шара.
Леля Виня вдига поглед и смръщва вежди.
— Не — казва с известно раздразнение, — но присъстваха важни хора. Защо се обаждаш по спешната линия? Ако си открила нещо, изпрати го по нормалните канали.
— Имаме шестнайсет жертви — казва Шара. — Континентали. Загинаха при нападение срещу местна политическа фигура, градски старейшина. Самият той оцеля.