Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Седяхме в хола; баща ми се учеше да зарежда новата си пушка, а майка ми заковаваше прозорците. По всички телевизионни канали показваха само кадри със зомбита — било на живо, в директен ефир, било на запис от Йонкърс… Сега, като се връщам назад, все още не мога да повярвам как изобщо новинарските медии можаха да проявят подобен непрофесионализъм! Предаванията им бяха пълни само с паника, при това без никакви ясни факти. Уж бяха поканили цели армии от експерти, пък въпросните „експерти“ само си противоречаха един друг и всеки се пънеше да изглежда още по-шокиращ и осведомен от предишния оратор. Единственото, за което „експертите“ бяха съгласни помежду си, беше, че всички граждани трябва да се отправят на север. И понеже мъртъвците не издържали на студ, оставала ни само надеждата за арктически мраз. Само това ни повтаряха, до откат. Никакви други съвети или инструкции — като например къде точно на север, какво да вземем със себе си, как да оцелеем сред суровите климатични условия… От всички канали се лееше една и съща идиотска фраза, повтаряна до безобразие от всички муцуни на екрана: „Отидете на север. Отидете на север. Отидете на север.“
— Ето какво трябва да направим — обади се баща ми. — Да се махнем оттук и да се отправим на север.
Опитваше се да звучи самоуверено и навярно затова щракна шумно със затвора на пушката. А знаете ли какъв човек беше баща ми? Кротък, тихичък и възпитан, истински джентълмен в буквалния смисъл на думата70. И никога през живота си — поне до този момент — не беше докосвал оръжие. Беше дребничък и плешив, с кръгло лице, което винаги поруменяваше, когато се засмееше. Мислеше се за забавен, ала шегите му рядко биваха смешни. В същото време винаги имаше нещо за теб — комплимент, усмивка или някой друг долар към джобните ми, за които мама не биваше да узнава. Той беше доброто ченге в семейството и винаги оставяше важните решения на мама.
Майка ми понечи да му възрази, опитвайки се да го вразуми. Все пак живеехме отвъд границата на вечните снегове, следователно имахме налице всичко необходимо. Защо да се хвърляме право в устата на неизвестното, при положение че имаме възможност да се запасим с продоволствия, да укрепим добре дома си и просто да изчакаме първите студове? Баща ми обаче не искаше да я чуе. Изтъкна, че може и да не доживеем до първите студове… че може да не доживеем дори до следващата седмица! Беше се поддал на Голямата паника. Помъчи се да ни убеди с думите, че пътуването ни щяло да бъде като дълъг туристически поход. Щели сме да се храним с хамбургери от лос с диви ягоди за десерт. После обеща да ме научи да ловя риба и ме попита как ще кръстя малкото си диво зайче, което без съмнение сама ще си уловя. И всичко това, като се има предвид, че през целия си живот баща ми бе живял в Уокеша и нито веднъж не беше ходил на поход.
(Джесика ми показва нещо в леда. Вглеждам се и виждам колекция от изпочупени DVD-та.)
Ето какви неща помъкнаха хората със себе си. Сешоари, игрови конзоли, лаптопи… Едва ли са били толкова глупави, за да си мислят, че ще могат да ги използват… Макар че някои със сигурност са се надявали на това. Според мен повечето просто се бояха да не изгубят ценните си придобивки; мисълта, че ще се върнат след шест месеца и ще заварят домовете си ограбени, навярно не им е давала покой. Всъщност и ние си мислехме, че събираме в багажа си само най-важните неща. Топли дрехи, кухненски принадлежности, лекарства от домашната аптечка и толкова консерви, колкото можехме да носим. Мислехме си, че провизиите ще ни стигнат поне за две години, а се оказа, че половината свършиха още по време на планинския ни преход. Това обаче ни най-малко не ме притесняваше. За мен пътуването ни на север беше несравнимо по рода си вълнуващо приключение.
Всички тези истории за задръстени пътища и насилие… те не се отнасяха за нас. Ние пътувахме с първата вълна. Изпревариха ни само канадците и мнозина от тях вече бяха отишли далеч напред. По шосетата все още имаше множество автомобили — повече, отколкото бях виждала някога, — но те се движеха доста бързо. Трафикът се забатачваше единствено в крайпътните градчета и парковете.
В парковете?
Да, в парковете и в зоните за къмпинг… В общи линии, на всяко място, където на хората им се струваше, че са се отдалечили на безопасно разстояние от заплахата. Баща ми ги гледаше отвисоко и казваше, че са неразумни и недалновидни. Според него все още се намирахме твърде близо до гъстонаселените райони и би било по-добре да отидем колкото се може по на север. Мама обикновено ги оправдаваше — казваше, че хората не са виновни, че най-вероятно на повечето просто им е свършил бензинът. „А по чия вина е свършил?“ — контрираше я татко и сочеше към багажника на покрива на минивана, където бяха закрепени няколко големи метални кутии с бензин. Баща ми бе започнал да се запасява още в първите дни на Голямата паника. Помня как минавахме покрай сума ти бензиностанции и наблюдавахме с потрес опашките от автомобили въпреки големите табели: „НЯМА БЕНЗИН“ Татко все гледаше да мине възможно най-бързо покрай тях. Като се замисля, той гледаше да мине бързичко покрай доста неща — закъсали коли, които имаха нужда от побутване, пешеходци, които даваха знаци да ги вземем на стоп… А последните действително бяха много. Понякога вървяха в колони край шосето и изглеждаха досущ като бежанците, които навремето даваха в чуждестранните репортажи по телевизията… От време на време някой автомобил спираше, за да качи един-двама, и тутакси всички се юрваха да влязат при милосърдния шофьор. „Виждате ли как се насадиха?“ — подхвърляше в такива случаи баща ми. Такъв си беше той.
70
На английски „gentle man“ буквално означава „внимателен, деликатен, хрисим човек“. — Б.пр.