Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Всъщност взехме на автостоп една жена, която вървеше самичка, влачейки подире си куфар на колелца. Изглеждаше съвсем безобидно и просто не можеше да не пробуди състраданието ти, като я гледаш как крачи уморено под дъжда. Навярно затова мама накара татко да я качи. Жената се наричаше Пати и беше от Уинипег. Тя не ни разказа как се е озовала тук, а и ние не я питахме. Пати беше преизпълнена с благодарност към нас и се опита да даде всичките си пари на баща ми. Мама обаче не й позволи и й обеща, че ще я откараме дотам, докъдето успеем да стигнем с колата. Тогава Пати се разхлипа, отправяйки десетки благодарности към нас. Гордеех се с постъпката на родителите си. После Пати кихна и извади кърпичката си от джоба, за да се изсекне. Тогава видяхме, че лявата й ръка, която до този момент жената бе държала в джоба си, беше превързана, а на бинта се виждаше черно петно, наподобяващо кръв. Пати забеляза притеснените ни погледи и както си беше спокойна, изведнъж стана някак нервна. Обясни, че случайно се била порязала и няма защо да се безпокоим. Баща ми и майка ми се спогледаха, обаче нищо не казаха. Същата нощ се събудих от силното затръшване на предната дясна врата на колата. Нищо необичайно. Винаги спирахме, ако на някого му се доходеше до тоалетната. В подобни случаи мен също ме събуждаха — ако евентуално искам да се възползвам от престоя, — ала този път не знаех какво става, докато миниванът ни внезапно не потегли. Тогава забелязах, че Пати я няма. Попитах родителите си какво се е случило и те ми отвърнаха, че Пати ги е помолила да я оставят тук. Обърнах се назад и видях едва различима дребничка фигурка в мрака, която с всяка следваща секунда ставаше все по-малка и по-малка. Стори ми се, че тича след нас, но бях твърде уморена и объркана, за да го кажа със сигурност. Може би просто не исках да призная пред себе си истината. По време на това пътуване на север ми се наложи да си затварям очите за много неща.