През Вселената
- Автор: Рэвис Бет
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-111-3
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «През Вселената». Краткое содержание книги:
Вместо това аз протягам ръка и издърпвам четките, които държат косата й. Тя е като червен пламък, когато се спуска надолу, после дъждът мокри червените къдрици и те стават толкова тъмни, че косата й изглежда почти кестенява, като моята. Пресягам се и прибирам един червено-златен кичур зад ухото й. Тя трепва, когато пръстите ми докосват кожата й.
— Старши е велик водач — казвам тихо. — Но — продължавам преди Ейми да може да възрази, — ние сме на различно мнение по въпроса с различията. Оказа се, че различията ми харесват, и то много.
Преглъщам с усилие. Устата ми е влажна, а гърлото много сухо.
И тогава — не знам точно как се случва, тя прави крачка напред, аз също правя крачка напред и двамата сме съвсем близо един до друг.
И между нас е само дъждът.
Между нас няма абсолютно нищо.
Устните ми се сливат с нейните. Една дъждовна капка се плъзга в ъгълчето на устата ми, устните й се разтварят, моите също. Капката пада на езика ми и после се стопява на нейния.
Дрехите ми са подгизнали, но не чувствам студ. Топлината й прониква в мен и ме изпълва целия.
Ръцете ми я обхващат и я придърпват към мен. Искам да я притисна силно, толкова силно, че да остане без дъх.
Искам този миг никога да не свършва.
И тогава…
Тя се отдръпва.
Отстъпва назад.
Докосва подпухналите си устни.
Очите са широко отворени и искрят.
По бузите й се стичат дъждовни капки, но това не е дъжд и тогава за пръв път усещам солен вкус на езика ми.
— Винаги се случва при дъжд — мърмори тя. — И с Джейсън беше така.
Който и да е този Джейсън, иска ми се да го убия.
— Съжалявам — казва Ейми и отстъпва още една крачка назад. — Не исках да…
Не, не трябваше да стане така.
Не трябваше да я целувам. Толкова много неща са й на главата и в душата, само аз й липсвам.
— Съжалявам.
Протягам ръка към нея, но тя се отдръпва.
И после си тръгва.
Водата се лее от металния таван над главата ми. В ръката си все още стискам четките за рисуване, с които бе прихванала косата си. Четките на Харли.
Чупя ги на две и ги хвърлям в езерото.
33
Ейми
Дъждът гали кожата ми. И Джейсън е там, и ние почти се целуваме.
Но това не е дъжд, а горещият душ в банята, и с мен не е Джейсън, а Младши.
Опирам глава на плочките в душ-кабината, топли от горещата вода.
Не знам какво да правя.
Увивам кърпа около тялото ми и влизам в стаята. Погледът ми се спира на таблицата, която надрасках на стената, и аз стоя и се взирам в нея, а водата от мен се стича и капе на мокета. Няма полза. Все още не виждам никаква връзка между мен и господин Робертсън.
За пръв път в живота си се чувствам така объркана, така самотна. Всички хора, които трябваше да са с мен — родителите ми, Джейсън, приятелите ми — тях ги няма. Без тях корабът изглежда празен и малък, аз също се чувствам празна и малка.
Трябва да отида в криогенното ниво и да пазя родителите ми. Не биваше да оставям Харли там. Моите родители са там долу, не неговите. Това не е негов ангажимент.
Но си спомням копнежа в очите му, когато си тръгвахме, и не искам да съм тази, която ще го откъсне от звездите.
А и не искам и да бъда там сама, сред студения полъх на смъртта.
Сядам на края на леглото, не ми се ляга.
Прекосявам стаята и отивам до прозореца. Поглеждам леглото ми — завивките са смачкани, но не са отметнати. През първата ми нощ тук Младши седеше точно на този стол, докато аз спях на леглото.
Качвам краката си на стола и обгръщам коленете си с ръце. Заспивам така, с лице към прозореца.
Няма изгрев. Когато се включи голямата жълта лампа в центъра на покрива, тогава е ден.
Чувствам главата си размътена, сякаш още не съм се събудила напълно. Грабвам чаша студена вода от банята, но и това не ми помага. Светът около мен ми изглежда още по-размазан. Толкова съм уморена. Уморена да мисля, да се тревожа. Има само един начин да спра брътвежа в главата ми.
Лут, високият мъж, който се навира в мен и ме зяпа, е единственият човек в общата стая, когато минавам през нея, за да отида до асансьора. Той спи ли изобщо? Човек може да са помисли, че стои в помещението само за да ме зяпа и да ме кара да се чувствам неловко. Искам да се обърна и да му кажа да гледа себе си, но това, че му говоря, само ще го зарадва. Да си призная, малко ме плаши.