Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Пое чашата с изтръпналите си пръсти и я поднесе към устните си, изпаренията лъхнаха стиснатите й клепачи. Отварата миришеше на застояло. Отпи колкото се може по-малко. Усещането за гореща течност по езика й беше неописуемо прекрасно — единствената топлина за целия ден. Вкусът беше като на мокро сено, но Каран изпи всичко, за да се сгрее.
Другите се хранеха с тънки резени от пресованите пипала на медузи. От представата как дъвче тази гадост сурова на Каран й се догади, но трябваше да се засити с нещо. И тя се пресегна да си вземе от този пан, както го наричаха телтите. Но мъжът с ножа й посочи малката купчинка, която тя бе натрупала.
Каран се върна в своя ъгъл, отряза си парче от едно блокче и го задъвка. Беше лигаво, меко като разкашкано сирене, смесено с ивици каучук. Никакъв вкус. Преглътна и отхапа второ парче. За миг ослепя от болка в езика. Веднага изплю хапката и зърна в нея виолетовата жлеза, която бе пропуснала при чистенето. Вдигна резена към светлината и забеляза още мънички точици в него. Всички се озърнаха към нея за малко, после телтите продължиха вечерята си.
Отряза парче от другия край, огледа го внимателно и захапа. Вкусът беше толкова отвратителен, че тя тутакси повърна.
Млада жена с лъскава коса, явно скоро намазана с масло, взе остатъка от резена. Говореше бързо, но Каран различи само думата „гнусно“ и се вторачи в нея с недоумение. Жената отскочи до другия край на стаята и се върна с медуза, извадена от бурето и захвърлена на пода. За разлика от останалите не беше бледосиня, а сивееше. Тикна я под носа на Каран — вонеше не на гнилоч, а на нещо още по-противно.
— Гнусно — повтори жената и пак захвърли отпадъка.
Каран пусна нарязаното блокче във водата. Жената огледа друго, помириса го и й го даде. Каран й благодари с поглед, но бе загубила апетит.
— Аз съм Каран — представи се на жената. — Как ти е името?
— Каран! — повтори жената със звънлив смях. — Аз съм Клуфер.
Тя потърка носа си в носа на Каран, взе чашата от отеклата й ръка и я напълни повторно. Каран се свря в ъгълчето си, попиваше топлината на течността и се наслаждаваше на почивката и спокойствието, макар и временни.
Не усети кога привършиха работата за деня. Сигурно отдавна мина полунощ.
— Ела! — покани я един младеж. — Време е за сън.
Десетината телти излязоха заедно и Каран отиде с тях в спалното им помещение наблизо — още по-бедняшка стаичка, просто кутия от дъски с широка обща площадка за лягане. Имаше само няколко парчета дърво за сядане и лавица с резбовани фигурки от твърда дървесина.
Всички се измиха с морска вода, окачиха набедрените си препаски да съхнат и налягаха един до друг. За одеяла им служеха широки завивки, изплетени от намаслени водорасли. Показаха на Каран недвусмислено, че не е приета в общността и няма да се топли с останалите. Клуфер взе одеяло за нея и го сложи в самия край на площадката.
Каран се уви колкото можа и легна на коравите дъски, но не спря да трепери цяла нощ, една от най-нерадостните в живота й. Ако имаше къде да отиде, би избягала, но в сегашното си състояние нямаше да оцелее и пет минути по улиците на Туркад. Какво падение след непоколебимата увереност и чувство за независимост само преди няколко месеца… Нямаше какво да стори освен да търпи тук с надеждата, че пак ще се срещнат с Шанд.
В ранното утро от другия край на площадката се чу приглушен кикот. Водораслите зашумоляха, размърдаха се тела. Някой се засмя и в унинието си Каран реши, че се присмиват на нея. Тя изпъшка. Кискането секна изведнъж, тъмната стая притихна.
До тези мигове в съзнанието й имаше място единствено за самата нея. Но както си лежеше на влажното дърво, свита под мазната завивка, закопня за Лиан. Рядко се бе сещала за него през последните дни освен в разговорите със стареца. Наистина ли е тръгнал с Тенсор? Доброволно или по принуда? И за какво му е на Тенсор да вземе със себе си Лиан? Къде ли го е отвел?
Спомни си многото нощи в планините по пътя към Шазмак и бягството след това. Тогава им беше много по-студено, а веднъж едва не ги погуби бялата смърт, въпреки дебелите дрехи и споделената топлина.
„Ти ме поквари, Лиан, направя ме слаба. Започнах да разчитам, че винаги ще си наблизо. И сега ми е мъчно за тебе. Ако бях предишната, щях да си лежа тук и да се подигравам на студа. Как искам да чуя отново прекрасния ти глас, най-хубавото в тебе. Каква глупачка съм, щом хлътнах по глупак като тебе…