Кулата върху разлома

— Не бих го сторил, но нямам друг изход.

— Освен това — натъртено добави Чрейф — ти ни помогна преди време, а ние не забравяме приятелите си. Твоята спътница може да намери безопасност тук за четири дни, но не повече.

— Къде е тя? — попита Изаут. — Войната ни навлече големи неприятности.

Шанд им обясни.

— Ще я наглеждаме — обеща Чрейф.

Щом се отърва от тази грижа, Шанд дори не отиде да провери как е настанена Каран. Тя трябваше да си възвърне самостоятелността, и то колкото се може по-скоро. Старецът побърза да се върне в Туркад, за да търси път за бягство от града.

Изобщо нямаше да е лесно. Всеки ден виждаше как стражниците отвеждат хора. Игър налагаше строгото си господство над Туркад. За онова, което преди войната струваше шепа сребърни тарове, сега се плащаше в златни тели — двайсетократно надути цени, а и не винаги беше осъществимо. Шанд разполагаше със злато, но не и в неограничени количества. Целта му бе да възстанови старите си връзки.

Обикаляше по улиците дни наред, на всяко кръстовище го спираха за разпит „черните юмруци“ на Игър, а той полека изпадаше в отчаяние. Накрая времето, отпуснато на Каран, почти привърши. Примири се с неуспеха си и тръгна обратно към кейовете. Не искаше да злоупотребява с приятелството на хлуните.

Оказа се, че е много трудно да се промъкне. Навсякъде бдяха войници на Игър, с непреклонни, сурови лица. Имаше и други начини, разбира се. Поогледа се и накрая успя да мине по отточен канал, но се озова на половин левга от мястото, където остави Каран.

Пълзя в смрадната теснотия половин час и установи, че на изхода пазят не по-малко бдителни хлуни. Щом се изсули от канала, техните копия опряха в гърдите му. Гледаха го враждебно.

— Името ми е Шанд — представи се той. — Имам разрешение от Чрейф.

От вълнение обърка произношението. Старшият пазач се озъби, но протегна ръка.

— Да видя!

— Не е на хартия. Уговорката е устна.

— Край на уговорките! — отсече хлунът и го побутна с копието.

Шанд усети, че острият като игла връх ей сега ще пробие куртката му.

— Но защо не попитате…

— Махай се! — прекъсна го старшият.

И другите зад него ръмжаха заплашително. Шанд реши, че са прекалено наежени, за да си насилва късмета. Пропълзя нагоре по канала и някъде по средата седна в мрака, за да поумува какво може да се е объркало. Защо държанието им се промени внезапно? И още по-важното — всичко ли е наред с Каран?

Опита повторно другаде, но там го посрещнаха още по-невъздържано и му оставаше само да се върне. Днес беше хид — средзимният ден, ветровит и с лапавица, черен, та няма накъде повече. Шанд се запъти към последното място, което бе набелязал в мисления си списък. Чувстваше се стар, потиснат и безполезен. Вървеше към кръчма в приземие, където се разпореждаше пълна жена на име Юлис, но и преди двайсетина години тя не беше в първа младост.