Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Къде отиваме? — попита тя задъхана на горното стъпало.
— Идвай! После ще приказваме.
Зад тях отекна вик. Каран се озърна — в края на улицата се показаха войници.
— Спрете!
Войниците се втурнаха към тях.
Вдясно от Каран имаше плътна стена, вляво — проход между занемарени складове. Тя се застави да направи няколко крачки натам, разколеба се и побягна обратно с плач. Преди вярното решение щеше да я осени на мига, но сега не намираше нищо в главата си.
— Не може оттам! — кресна й Шанд. — Слизай по стълбата!
Тя замръзна на място уплашено. Старецът я метна на рамо и буквално препусна по стъпалата. Долу залитна и я изтърва във водата. Каран се вцепени от студ, но подаде ръка и Шанд я подпря на каменния парапет. Гърдите му свиреха.
Сега бяха сред огромните гниещи подпори на пристанищния град, прострял се на всички страни. Стъпалата продължаваха дори под водата. Само на десет разтега се намираше отчасти потопената долна площадка на кея, но точно пред тях тя бе потънала или пропаднала. Шанд ровичкаше в тъмната вода с пръчка.
— Ела! — подвикна й той. — Можем да минем оттук.
Пристъпяше полека и напипваше пътя с пръчката като слепец. Водата стигаше до бедрата му. Някой кресна зад тях и Каран се сепна. Горе стоеше войник и ги сочеше. Старецът стисна китката й и я издърпа да се скрие, а в гредите се забиха стрели.
— Къде ме водиш? — вяло попита Каран, когато седнаха да съберат сили на паднало парче дърво.
Тя трепереше неудържимо. Стъпалата й кървяха от острите ръбове на мидите, залепнали по всяка повърхност, до която стигаше вода по време на прилива. В сумрака лицето й зеленееше призрачно.
— В пристанищния град има места, където дори хората на Игър не биха посмяли да ни търсят. Обитателите на кейовете — хлуните, ще ни изтърпят за малко, ако ги помоля.
— Дано — уморено отрони тя, — защото и крачка повече не мога да направя, ако ще животът ми да зависи от това.
— Само че се налага. Все още сме във външния край, където се свират най-пропадналите — тук водата е вмирисана от отпадъците на Туркад. Остани тук. Ще ти намеря скривалище, докато аз се пазаря с хлуните. Няма да се бавя.
Шанд смъкна раницата от гърба си и се отдалечи. Наистина се върна след малко.
— Има място за тебе наблизо, колкото да прекараш нощта.
Каран куцаше след него и оставяше кървави следи по гредите. След минута стигнаха до малък празен склад с дъсчени стени. До него се редяха подобни помещения. В пристанищния град се намираха половината складове на Туркад, но тези отдавна бяха хлътнали под линията на прилива и вече не се използваха.
Влязоха и Каран се отпусна на мокрия дъсчен под. Тук беше тъмно и виждаше стареца само като шареща насам-натам сянка. Задрямваше, но той хвана рамото й и я разтърси.
— Още не бива да спиш, а и в никакъв случай на пода — приливът ще го покрие след няколко часа. Трябва да се пазиш от водата заради туркадските мръсотии.
Шанд опипа стените. Имаше широки рафтове от неодялано дърво с някакви кафяви израстъци по тях, които обаче се разпаднаха на прах под пръстите му. Разстла одеяла на един по-висок, вдигна Каран и я сложи да легне. Тя се загърна с одеялата, изпаднала в пълна безчувственост, с празен стомах, с премръзнали стъпала. Прилошаваше й от глад. Старецът пак сложа на гърба си раницата и пристъпи към вратата.
— Шанд! — изписука тя в паника. — Не си отивай!
Той не дръпна ръката си от вратата.
— Трябва да изляза. Няма да се бавя.
— Моля те, струва ми се, че умирам. Толкова ми е студено…
Зъбите й тракаха. Тя се смъкна от рафта, опря крака в пода и се сви на топка.
Той притича, уверен, че пак я надмогва безумието. Ръката й беше ледена, премръзналото й тяло се гърчеше.
— Ама че съм глупак — укори се старецът. — Гледай какво й сторих…
Смъкна подгизналите дрехи от нея и се зае да разтрива ръцете и краката й, накрая я уви във всички одеяла. Каран въздъхна и отвори очи.
С дълъг нож в ръка Шанд кълцаше трески от греда в едно котле. После надроби храна в по-малко котле, сипа вода и го закрепи над по-голямото.
— Още… — помоли с шепот Каран. Както беше увита в одеялата, се виждаха само очите й. — Умирам от глад.
Той наряза още една глава лук, изрони още един комат хляб, ловко изчатка искри с огнивото и само след минута от голямото котле се източиха пламъчета.
— А сега да видим какво става с краката ти. — Шанд почисти раната на палеца, намаза го с мехлем и го превърза. — Как можах да забравя, че нямаш ботуши? — сгълча се, взрян в подутите й стъпала. — Накарах те да газиш боса в снега. Колко ми е отслабнал умът!…
Постара се да не пренебрегне и най-дребната драскотина. Каран си мълчеше — беше благодарна за грижите, но почти не усещаше докосванията му.