Бьорнстад

– Какво ти е на лицето? – пита басистът и посочва белега на брадата му.

– Хокей – отговаря Бени.

– Значи си fighter[35]?

Диалектът му подсказва, че не е от тази част на страната. Въпросът пък разкрива, че за пръв път идва тук.

– За да прецениш това, не търси белези по лицето. Търси белези по кокалчетата на ръцете – отговаря Бени.

Басистът дръпва дълбоко, после издухва перчема от очите си.

– От всички спортове, които не разбирам, хокеят най не ми е ясен.

Бени изсумтява.

– Басът не е ли за хора, които не могат да свирят на китара?

Смехът на басиста отеква като песен между дърветата и удря Бени както в главата, така и в гърдите. Има съвсем малко хора, които могат да постигнат такъв ефект. Хора, които са едновременно текила и шампанско.

– Винаги ли си живял в Хед? Не те ли хваща клаустрофобия в толкова малък град? – усмихва се басистът.

Погледът му блуждае ту срамежливо, ту жадно към устните на Бени. Бени оставя димът да се изцеди от дробовете му.

– Живея в Бьорнстад. В сравнение с него Хед е направо голям. Ти какво правиш тук?

Басистът свива рамене, опитва се да звучи равнодушно, но цялата му болка си проличава.

– Братовчед ми пее в бандата, техният басист е отишъл да учи някъде, затова ме попитаха дали искам да се преместя тук за няколко месеца и да свиря с тях. Страшно са некадърни, а хонорарът ни е каса бира, но аз тъкмо... приключих една лоша връзка. Имах нужда да се махна.

– Трудно би могъл да откриеш по-затънтено място – казва Бени.

Басистът се заслушва в дърветата, усеща плахите снежинки да се приземяват върху ръцете му. Гласът му се придвижва слепешката в тъмното:

– По-красиво е, отколкото си мислех. Тук.

Бени пуши със затворени очи. Ще му се да беше пушил повече. Тогава може би би посмял. Но сега просто казва:

– Не е като там, откъдето идваш.

Басистът вдишва дима от джойнта на Бени. Кимва, свел глава.

– Ще свирим пак следващата неделя. Ако искаш да дойдеш. Беше... Бих се радвал да се запозная с някого. Тук.

Черните му дрехи потрепват внимателно върху слабото му тяло. Движенията му се меки и леки, така освободени от напрежение, че той изглежда безтегловен. Кацнал е върху снежната покривка като някаква рядка птица, насред гора, пълна с хищници. Бени стиска фаса в дланта си, за да го изгаси, после прави две крачки назад.

– Трябва да тръгвам, преди сестра ми да е видяла, че стоя отвън.

– Биеш се с големи, здрави хокеисти, но те е страх от сестра ти? – усмихва се басистът.

Бени свива спокойно рамене.

– И теб би трябвало да те е страх. Кой, по дяволите, мислиш, че ме научи да се бия?