Споделени тайни [calibre 3.15.0]

преди да ги освободят или да ги отведат в затвора. Седя зад маса, много подобна на онази,

зад която седях преди няколко седмици, когато бях арестуван. Само че този път си плащам за

онзи арест.

Поглеждам към китките си и премествам белезниците със сантиметър по-надолу, за да

не ме притискат толкова силно.

— Каква е ползата от юридическото ти образование, щом дори не можеш да ме

измъкнеш оттук?

Знам, че е удар под кръста, но съм бесен. Разстроен. В състояние на шок заради факта,

че току-що бях осъден на три месеца затвор, макар че това е първото ми престъпление. Знам,

че е свързано с факта, че съдия Корли водеше делото. Явно напоследък такъв ми е късметът.

Моята съдба да бъде в ръцете на един от „повърхностните приятели“ на баща ми.

Баща ми затваря вратата на стаята и ни заключва. Това е последното му посещение,

преди да ме отведат в килията ми и честно казано, предпочитам той да не е тук точно сега.

Той прави три малки крачки в стаята, после спира и се надвесва над мен.

— Защо, по дяволите, се отказа от рехабилитация? — изръмжава.

Затварям очи, разочарован от това, което го вълнува в момента.

— Нямам нужда от рехабилитация.

— Единственото, което трябваше да направиш, беше да останеш за кратко в

рехабилитационния център и всичко щеше да бъде премахнато от досието ти.

Той е ядосан. И крещи. Планът му беше да се съглася на рехабилитация, но аз съм

сигурен, че това е неговият начин да се почувства по-добре заради ареста ми. Сякаш ако

прекарам известно време в рехабилитационния център, вместо в затвора, за него ще бъде по-

лесно да го преживее. Може би избрах затвора, за да му направя напук.

— Мога да поговоря със съдия Корли. Ще му кажа, че си взел погрешно решение и ще

видя дали той ще преразгледа присъдата си.

Клатя глава.

— Просто си върви, татко.

Изражението му остава непоколебимо. Той не излиза от стаята.

— Върви си! — повтарям този път по-високо. — Махай се! Не желая да ме посещаваш!

Не желая да ми се обаждаш! Няма да говоря с теб, докато съм тук, защото се надявам в Бога,

че ти ще последваш собствения си съвет.

Той продължава да стои неподвижно, затова аз правя крачка към него, после го

заобикалям. Чукам на вратата.

— Изведете ме! — викам на пристава.

Баща ми слага ръка на рамото ми, а аз я избутвам.

— Недей, татко. Просто… Сега не мога.

Вратата се отваря и ме повеждат по коридора, по-далеч от моя баща. След като свалят

белезниците ми и решетката на килията се затваря с дрънчене зад мен, аз се свличам върху

тясното затворническо легло. Отпускам глава върху ръцете си и се връщам мислено към

уикенда, заради който се озовах тук. Уикенда, когато трябваше да направя всичко различно.

Само ако бях намерил сили в себе си да осъзная, че това, което правя, не защитава