Споделени тайни [calibre 3.15.0]

Аз също се изправям. Тя няма да се извисява над мен и да ме заставя да се чувствам

малоценна.

— Ние го отгледахме от раждането му, Лидия. Аз бях там на всяка стъпка от живота му.

Той е мой син. Аз съм негова майка. Не съм длъжна да искам разрешение от теб, когато

искам да бъда с него.

Лидия се вторачва в мен. Надявам се, че думите й достигат до съзнанието й и тя ги

осмисля. Не може да не вижда колко е несправедлива.

— Обърн — заговорва тя, лепвайки престорена усмивка на лицето си, — аз съм

отглеждала деца и знам колко са важни редът и графикът за развитието на едно дете. Ако

искаш да го посещаваш, прекрасно. Но ние трябва да изработим по-постоянен график, за да

не му влияеш негативно.

Разтривам лице с ръце, опитвайки се да пропъдя част от разочарованието, което

изпитвам. Издишам дълбоко и спокойно поставям ръце на хълбоците.

— Да му влияя негативно? — изумявам се аз. — Как може собствената му майка да му

влияе негативно, когато всяка вечер го завива в леглото, преди да заспи?

— Той се нуждае от постоянство, Обърн…

— Точно това се опитвам да му дам, Лидия! — избухвам аз. Щом чувам повишения си

глас, тутакси замлъквам. Аз никога не съм й повишавала глас. Нито веднъж.

Трей се връща в стаята и Лидия мести поглед от него към мен.

— Нека Трей те откара у вас — разпорежда се тя. — Вече е късно.

Не се сбогува с мен, нито пита дали разговорът е приключил. Излиза от стаята, сякаш

повече няма какво да се обсъжда, независимо дали аз съм свършила, или не.

— Пфу! — изпъшквам, абсолютно неудовлетворена от протичането на този разговор. Не

само че не й казах, че искам синът ми да живее с мен, но дори не успях да постигна нищо в

своя полза. Тя винаги поучава за „последователност“ и „ред и график“, сякаш се опитвам да

го измъквам посред нощ от леглото, за да го тъпча с палачинки. Искам само да виждам сина

си повече, отколкото тя ми разрешава. Не проумявам как тя може да не вижда каква болка ми

причинява това. Би трябвало да е благодарна, че искам да изпълнявам пълноценно

майчинските си задължения. Сигурна съм, че има други хора в нейното положение, които

биха обичали достатъчно родителите на внуците си, за да им пука за тях.

Смехът на Трей ме изтръгва от мислите ми. Извръщам се към него и виждам, че се хили.

Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да изтрия усмивката от нечие

лице. Ако съществува по-неподходящ момент за смях от настоящия, не бих желала да го

преживея.

Той вижда, че не съм във възторг от смеха му, но не го прикрива. Тръсва глава и посяга

към дрешника в коридора, за да си вземе нещата.

— Ти току-що крещя на майка ми — промърморва Трей. — Леле.

Гледам го кръвнишки, докато пристяга кобура на полицейската си униформа.

— Радвам се, че моето положение те забавлява — процеждам равно. Минавам покрай