Страшният съд [bg]

Чакаше ме в хамъра, приведена на задната седалка, за да не я види никой, че тръгва с мен.

Резерватът представлява голям квадрат от гори, пресичани от потоци, които се леят от двете страни на хребета на север и на юг. В югозападната му част, на върха на продълговатите, изпружени като пръсти на човешка ръка хълмове, се намираше Западната хижа. В подножието им откъм западната и южната страна имаше дълбоко блато. Покрай бреговете му се точеше калната пътека на елените към водата.

Когато спряхме пред хижата, Джесика посочи към гората и рече:

— Чакай там. След като той влезе вътре, излез от колата и чакай отстрани.

Там бе „персоналното“ чакало на Джеймс, изградено в короната на стар бряст, досами хижата. Дървена „кутия“ с размери метър на метър и двайсет, боядисана в защитен цвят, на почти три метра височина в дървото. Не се виждаше от пътя, но от него имах изключително добра видимост към подхождащия към хижата път.

Влязохме в нея и Джесика ме накара да запаля огън.

— Все едно съм тук и го чакам — рече тя.

Намекът за интимност ме побърка и се запитах дали тя не го направи нарочно.

Разбрах, че е така, когато каза:

— Забрави за онова, което се опита да направи с мен на Санди Бийч. Става въпрос за двама ни. За семейството ни. Ако не го направиш, с нас е свършено.

Даже нещо по-лошо — добави после.

Кимнах, опитах се да преглътна сухата буца, заседнала в гърлото ми. Поспорихме дали да го застрелям отблизо, най-накрая тя се предаде и осъзна, че щеше да бъде по-добре да го прострелям отдалеч. Не исках да виждам лицето му. Не можех.

— Тогава си стой в чакалото, по дяволите, но не пропускай. Върви — рече, целуна ме силно и ме избута през вратата. — И не се показвай.

Чакалото в дървото бе на не повече от десетина метра от пътя — лесен изстрел за всекиго. Трябваше да изчакам, докато той излезе. Тя щеше да говори с него, да се увери, че чипът със записа е у него. Ако се окажеше така, щеше да светне лампата над входната врата, когато той си тръгва.

И тогава трябваше да го направя.

Слънцето вече се стопяваше от оранжево към червено, преди да изчезна в тъмната паяжина на дърветата, с които бе обрасъл съседният хребет. Тръгнах по пътеката и в гората бе тихо, ако се изключи тихото пропукване на съчките под стъпките ми.

Изкачих се по стълбата, отпуснах се върху тапицираната седалка, задъхан, но тих. Облегнах се назад и зачаках, знаех, че остават още двайсет минути преди гората да оживее отново с цвъртенето на търсещите храна горски зидарки и катерици. Чух в далечината плясъкът на вода, когато първата сърна напусна скривалището си и се спусна към езерото.

Започнах да разнищвам случващото се, досущ както човек разплита заплелата се корда на въдицата си, развързва едно възелче, колкото да установи, че то е само малка част от по-голямо заплитане. Не изпитвах познатото спокойствие, което ме спохождаше, когато седя неподвижен в гората. Не чувствах контакт с природата. Бях потънал в нея, но имаше нещо извратено и тъмно.