Страшният съд [bg]

Сутринта се обадих в кантората на „Ай Пас“. Опитах се да се свържа с шефа им, но той бе в отпуск. Заместничката му ми даде име и телефонен номер на човек, който би могъл да ми помогне. Минах през цяло кълбо свързани една с друга секретарки и административни помощници. Опитах се да остана спокоен, но когато пристигнахме на летището Титърбро, имах чувството, че съм отново в началото.

Когато се приземихме, вече бях постигнал известен напредък. Човекът, който ми трябваше, бе шефката по технологичните въпроси. Тя бе на заседание и секретарката й обеща да ми се обади веднага щом приключат. В „Каскейд“ ме очакваха десетина японски банкери. Томи вече бе отишъл на училище, затова Джесика дойде с мен там. Докато преминавахме по моста, откъдето се вижда отражението на хижата във водата на езерото, жената от „Ай Пас“ ми се обади.

Казах й какво искам. Тя ми съобщи, че имали запис от системата в „Каскейд“. Била частна собственост на „Кинг Корп“ и моят изпълнителен директор току-що си тръгнал с чипа със записа. Бен Еванс. Разполагали само с този запис. Тръшнах телефонната слушалка и казах на Джесика, че сме закъснели. Офисите на „Ай Пас“ се намираха в Рочестър, тъй че Бен можеше да стигне до седалището на ФБР за по-малко от два часа.

— Трябва да се върнем — рекох и спрях по средата на пътя.

— И какво да направим? — попита тя. Гледаше право напред и мислеше напрегнато.

— Да го спипаме — рекох. — Аз трябва да вървя.

Тя просто си седеше, лицето й бе неподвижно, с изключение на очите. Те щъкаха непрекъснато.

— Ти върви на срещата си — каза Джесика.

— И да го оставя да отиде във ФБР?

— Трябва да го привикаме при нас — каза тя. — Ако се опитаме да го пипнем, той ще хукне да бяга. Но ако можем да го примамим тук… точно това трябва да направим.