Списъкът на обречените [bg]

Порасналите му синове и дъщери бяха изненадани от благия му характер, понеже не го бяха виждали много през по-голямата част от детството си. Разбира се, тогава времената бяха различни и родителите не присъстваха толкова често в живота на децата си. Напоследък се бяха разразили разгорещени спорове по този повод на масата и Стансфийлд обикновено позволяваше на децата си да вземат думата и да отправят критичните си стрели към него. Те знаеха къде и какво работи. Бяха достатъчно умни сами да се досетят за липсващите парчета от мозайката и да си направят съответните изводи. Бяха расли в различни страни и за тях не беше тайна работодателят на баща им, но той никога не говореше с тях за това. Беше непоклатимо правило, стриктно спазвано от него през цялата му кариера в разузнаването.

Стансфийлд беше от онези бащи, които показваха недоволството или неодобрението пред децата си само с няколко добре подбрани думи и най-много с разочарован поглед. Той никога не повишаваше тон и след като те навършиха пет години, той никога не вдигна ръка срещу тях. В действителност жена му се беше справила прекрасно с възпитанието им. А и децата си бяха умни по природа. Всички завършиха колеж, трима от тях продължиха в университет. Никой от тях нямаше проблеми с алкохола или с наркотиците и само един се беше развел. Като цяло не беше никак зле и Стансфийлд обичаше тихо да им напомня този факт, когато те недоволстваха, че прекарвал повече време с внуците, отколкото навремето с тях. Също така обичаше да им изтъква аргумента, че още не се знае какви родители ще излязат те. Той имаше неприятното предчувствие, че цялото това глезене и възпитание без лишения щеше да се върне и да удари като бумеранг по следващото поколение, но това не беше проблем на сегашните родители и дядовци. Неговата задача и привилегия беше да се радва на внуците и да ги глези.