Списъкът на обречените [bg]

— И защо си мислиш, че ще се съглася да ти помогна и да крада от тази жена?

— Защото продаваш наркотици. Вече си нарушил закона, и то за много по-големи и рисковани престъпления. Ето какво ти предлагам. Тази кучка е богата. Няма да я заболи много. Довечера ще отидем на изложба в една художествена галерия. Ще останем там най-малко два часа. Ще ти дам ключа, кода за алармата и кода за сейфа. Не ми пука какво ще вземеш. Искам си само парите и паспорта.

— Каза, че има много бижута.

— Да.

— Бижутата няма да е лесно да се пласират.

— Като казвам бижута, имам предвид диаманти… прибрани в малки торбички. Не знам колко струват, но със сигурност не е малко.

Мъжът кимна и се замисли върху предложението.

— Ако се съглася, ще взема половината пари и всичките скъпоценности.

— Мамка му! — Рап едва не скочи от стола. — Защо всички искате да ме минете?

— Не желая да те минавам, само искам да си струва усилията ми.

Мич си пое въздух и привидно се успокои.

— Петдесет на петдесет. Щом ти искаш половината пари, аз ще взема половината от диамантите.

— Не става. Аз поемам целия риск.

— Ако аз не ти дам информация и ключа, няма да получиш нищо. Освен това получаваш половината от доста голяма сума, а трябва само да влезеш, да вземеш нещата и да си излезеш.

— Откъде да знам, че няма да ме натопиш?

Рап поклати глава, сякаш мисълта беше напълно абсурдна.

— Какво… мислиш, че работя с полицията ли? Че те вече са започнали да използват американци? Ако искаха да те спипат, те щяха да те приберат направо тук, на улицата. Аз само си искам парите и паспорта… и част от диамантите.

Мъжът се умълча и се загледа замислено в далечината. След дълга пауза попита:

— А ти как ще си сигурен, че няма да те изиграя?

— Много лесно. Всички наоколо те познават. Ако утре не дойдеш на срещата с нещата, ще те издам на ченгетата. Те знаят как и къде да те намерят.

— Но ти ще си съучастник.

— Ще се престоря на тъп американец и ще им кажа, че си ме надрусал и че съм изгубил съзнание. Събудил съм се и съм видял, че портфейлът ми го няма. Имал съм в себе си ключ и кодовете, написани на лист хартия в портфейла ми. — Рап махна с ръка. — Но виж, няма да задълбаваме чак толкова. Там има достатъчно, за да стигне и за двама ни. Няма да ставаме алчни. Довечера ти направи каквото трябва и след два дни ще се срещнем пак тук, и двамата ще сме много доволни от живота.

Люк Оклер беше, меко казано, заинтригуван от предложението. Той учеше икономика с прекъсвания вече пет години в Колеж дьо Франс. Оценките му бяха повече от незадоволителни и той се беше хванал с продажбата на наркотици, за да може да си плаща иначе непосилните за него такси за обучението. Защо досега никога не беше потърсил нормална и прилична работа, беше въпрос, който и сам не желаеше да си задава. В действителност той си беше мързелив и по всяка вероятност щеше да си остане мързелив до края на дните си. Ако имаше начин да избегне гърбенето и работата, той би се възползвал. Този американец очевидно беше отчаян. Какво толкова можеше да се случи? Да го хванат в апартамента? Но той щеше да има в себе си ключ. Щеше да каже на полицията, че американецът го е поканил. А от другата страна на везната бяха парите и диамантите. По всичко личеше, че са доста диаманти. Като нищо щеше да спечели над двайсет хиляди само за няколко часа риск. Той обичаше подобни печалби. Оклер бавно кимна.