Преследваният
- Автор: Хейг Брайан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследваният». Краткое содержание книги:
Но когато шестима служители на Алекс са убити в един ден, той наема бившия заместник-директор на КГБ Сергей Голицин за шеф на охраната си. Колкото и съобразителен да е Алекс в бизнеса си, той не може да предвиди заговора между Голицин и мафията да присвоят богатството му, да го уличат в ограбването на собствената му банка и да го убият.
Отвлечен, пребит и заставен да прехвърли авоарите си на поръчителя на похищението му, Алекс успява да избяга в Съединените щати заедно със съпругата си. Но вместо да получи там убежище, самият директор на ФБР го използва като пионка в отношенията си с руснаците и той попада в затвора. Ала руската мафия ще го стигне и там.
Топло, старче — отвърна мислено залата. Тази възможност я отхвърлихме още преди два часа, докато ти и приятелчетата ти, до един вкаменелости като теб, къркахте шери във вашия мухлясал снобски клуб.
— Що се отнася до последната, там няма кой знае какво да се направи, освен да пратим букет рози, след като отмине бурята.
При което ти ще реагираш по познатия, добре изпитан начин: ще залегнеш ниско, ще прехвърлиш вината надолу по йерархията и трима-четирима от нас ще трябва да си обират чукалата. Първият рапорт за смъртта на Бърни пристигна в офиса преди шест часа и ти с такава скорост побягна към клуба си, че мокетът в кабинета ти още дими от подметките ти. При това предвидливо си забрави пейджъра и мобилния телефон, които открихме в най-долното чекмедже на бюрото ти, лукав мошенико!
— Защо в такъв случай похитителите още не са направили опит да се свържат с вас?
Двайсет чифта очи едновременно се вдигнаха нагоре и замислено се вторачиха в тавана. Защо, наистина?
Статистически, както всички те прекрасно знаеха, похитителите почти винаги отправяха исканията си през първите няколко часа след акта на отвличането. Подобно на добър картоиграч, те бързаха да вдигнат мизата, преди останалите около масата да са загубили интерес към играта.
Прелистиха още документи, отпиха от чашите с чай, поправиха за кой ли път раираните си вратовръзки. Магнетофонът, скрит в таванското помещение, запечатваше дискретно всяка дума. Всички присъстващи около масата бяха участвали и преди в разпитите на Петълбоун и пет пари не даваха за Сократовите му похвати. Първият глупак, дал грешен отговор, записан от машината на тавана, разпечатан, прономерован и прошнурован, щеше пръв да положи глава на дръвника, когато кризата отминеше и дойдеше часът за разплата.
Бърти, пенсионираният съдружник, нямаше какво да губи и реши да се пробва:
— Едва ли ще чуем нещо, ако това е работа на негови, вътрешни хора. Тези руски милионери са заобиколени от всякакви подлеци и мръсници. Легнеш ли си с вълци, не се изненадвай, ако те излапат на закуска. Ако е вътрешна работа, извършителите няма да разчитат на външна помощ. А, какво мислите?
— Свързахме ли се с фирмата му? — попита Петълбоун, съзнателно игнорирайки теорията на Бърти. Магнетофонът на тавана беше негова идея и той нямаше никакво намерение да оставя документални следи, за които впоследствие да дава обяснения.
Един от умниците, насядали в средата на масата, се обади:
— Аз разговарях с шефа на фирмената охрана. При това три-четири пъти. Казва се Сергей Голицин, бивш генерал от КГБ. Не е особено симпатичен. Разговорите ни не бяха никак приятни. Твърди, че безопасността на Алекс извън границите на Русия е наша грижа, не тяхна.
— А чувал ли се е с похитителите? Получавал ли е заплахи, искания за откуп, нещо подобно?
— Изрично го попитах и това, сър.
— Е, и?
— Той се изсмя, напсува ме и ми затвори телефона.
— Няма да се връщаме в Русия — обяви Алекс с решително изражение на лицето. След десетина минути напрегнато взиране през прозореца, като от време на време прелистваше купчинката паспорти в скута си, той взе окончателно решение. — Би било твърде очевидно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Юджин.
— Те тъкмо това очакват. Всъщност надяват се да го направим. Първия път ни провървя. Не искам обаче да разчитам на късмета си.
— Кои са „те“? — попита Елена. Уместен въпрос, но Алекс не знаеше отговора.
— Във всеки случай големите играчи в тази история не са Катя и Владимир, нито останалите бандити, които видяхме — отвърна мрачно Алекс.
— И други ли има? — попита Юджин. В края на краищата и той беше накиснат до шия в тази каша и имаше право да знае с кого си има работа.
— Не знам, но във всеки случаи тези дотук бяха твърде тъпи, за да организират подобен удар. Явно работят за някого. И този някой евентуално… не, положително разполага с още хора, които да изпрати по дирите ни. — Но кой можеше да каже колко души всъщност участваха в операцията? Техните похитители може би бяха от мафията или пък наемници, работещи за пари. За удар с такива мащаби положително щяха да се явят стотици, ако не и хиляди доброволци.
Едно нещо беше извън съмнение: един или повече служители на „Коневич и сие“ бяха замесени в тази мръсна история. Някой, който знаеше закъде пътува Алекс, къде смята да отседне и прочие. Някой, който бе успял на момента да засече обаждането на Юджин до секретарката му, за да се осведоми защо закъснява и къде се намира по това време.
Алекс си даваше ясна сметка какво означава това: някой по високите етажи на корпоративната йерархия подаваше вътрешна информация на мутрите и се опитваше да нахлузи примка на шията му.